www.auditorium.art.bg
Аудиториум - издание за университетска култура
ЗА НАС
ЦЕЛИ
КОНТАКТИ
ВЪЗМОЖНОСТИ
ВРЪЗКИ
начало  »   университетски клуб »


Подкрепете Аудиториум


   Новини

17 Октомври 2011
ПО-ЛОШОТО ОТ НАПРАЗНИЯ АПЕЛ Е ЛИПСАТА НА АПЕЛ

Френският институт в България и издателство „Колибри“ представиха световния бестселър „Възмутете се!“ от Стефан Хесел „Възмутете се“, есето, което взриви книжния пазар в десетки държави и предизвика нестихващ обществен от...



УНИВЕРСИТЕТСКИТЕ СТАНДАРТИ

Георги Каприев, 06.03.2003 г.

Авторът споделя автентично мнение за развитието на университетските стандарти в исторически план. Поводът е взет от странното съвременно състояние на университетската система в България.

Едно от недоразуменията, характеризиращи годините на българския посткомунизъм, е свръхпроизводството на университети. Днес българските “университети“ са по числото си почти толкова, колкото университетите в Германия и на всеки от тях се пада по едно ограничено и все по-съкращаващо се количество глави от населението. Злоупотребата със символния капитал на университетската идея доведе до нейната катастрофална девалвация и силното спадане на авторитета на университетската общност. Редом с всички останали безобразия в тази сфера, особено разрушително е действието по прегазване на академичните стандарти, които изглежда и без това никога не са били известни на повечето от родните активисти в областта на висшето образование. Те се разсейват за факта, че университетът е много старо европейско образувание. Неговите начала се коренят в далечните XII и XIII векове из земите на днешните Италия, Франция и Англия. Той възниква първоначално като universitas magistrorum et scholarium, сиреч общност на учителите и учениците, а много скоро акцентът се измества и към другото значение на ‘universitas’ - цялост, универсум, вселена. В напрежението между тези значения се е изграждал и университетският стандарт, който се отличава едновременно с краен консерватизъм и радикална демократичност, разбира се, не в едно и също отношение. От една страна университетът преживява себе си като заедността и естественото място на образованите, на интелектуалната класа, формирала се и добила социална самостоятелност на Запад именно през XII век. От друга страна университетът има претенцията да обхваща знанието в неговата цялост. Тъкмо затова не е приумица или каприз изискването за пълната представеност на академичните дисциплини в едно висше училище, осмеляващо се да титулува себе си ‘университет’. Университетът се превръща по този начин в духовното отечество на интелектуалците, където именно те се реализират както професионално, така и екзистенциално, което във вселената на университета би трябвало да означава едно и също. Вписването в университетската общност поне в идеал не зависи от произход, месторождение или етнически белези, не се влияе от полови, възрастови или каквито и да е други критерии, освен от причастността към проверимото и поради това универсално споделимо знание. Включването става доброволно, но затова пък предполага пълно приемане на собствените норми на този универсум и категоричното недопускане на външни влияния върху тях. Лесно е да се види, че за днешна Европа университетът е най- старата, а поради това и най- консервативната организация след църквата. Първоначално той се и изгражда по подобие на нея, така че самите административни понятия (каквито са ректор, декан и т. н.) носят еклезиологичен характер. В същото време университетската общност се конституира по образеца на корпорациите, занаятчийските цехове. Този факт предполага неотменната йерархичност на университета. От самото начало йерархията е решаващото начало и критерият за съществуването на университета. Принципът на йерархията в университета не може да бъде проблематизиран. Критиката срещу него е възможна по един единствен начин: чрез самоизклюване от университетската общност. Йерархията предполага ясно определени периоди на инициация, чиракуване, изявяване на калфите и реализация на майсторите (думата magister, дълго време посочвала университетския професор, означава точно това - майстор). Съответните нива предзадават и съответните компетенции. Степените на йерархията не могат да бъдат прескачани, а изискванията за преминаване от едно към друго равнище следва да бъдат задължително строго регламентирани, като при това не допускат в себе си никакви други освен нормите, иманентни за структурата на знанието и неговото преподаване. Опитите за манипулиране на йерархията или пък за нейното незачитане винаги са водили само до едно - до сриването на съответния университет. С това са казани поне няколко, не задължително еднопорядкови неща. От една страна се подразбира, че изкачването по йерархията не предполага необходимо причастност към най-авангардните идеи в рамките на съответната дисциплина. Университетът, ако иска да бъде universitas scientiarum, би следвало да притежава механизъм, чрез който да гарантира възможността за представянето и на вече утвърдените, и на сега навлизащите съдържания. Недопустимо е единствено препоръчването като наука на псевдонаучното, околонаучното и ненаучното. От друга страна е казано, че постигането на поредното йерархично ниво трябва да става в строго съответствие с притежаването на съответното научно умение. Наличието в един университет на неформална йерархия, несъвпадаща с формалната и проблематизираща я, поставя под въпрос самия университет, при което въпросът е чисто риторичен. От още по-друга страна се твърди, че естественото наличие и изграждане на йерархията може да бъде разпознато по създаването и разгръщането на школи в рамките на академичните дисциплини. Това е най-сигурното доказателство, че са на мястото си както професорите, така и учениците. В противния случай ученикът е ученик на самия себе си, тоест - от гледната точка на йерархията - на никого, а професорът е професор само по заплата и титла, ставаща единствено за изписване върху некролога му. Точно този е и моментът, през който здравословният консерватизъм прехожда в не по- малко здравословната демократичност, която впрочем произтича от него и без която университетът е невъзможен. Демократичността в университета се характеризира с една дума ‘свобода’, която свобода следва да е налице на всички равнища. Най- напред става дума за свобода в социален план. Недопустими са опитите за манипулация както на институцията, така и на членовете й, за диктуване и налагане на принципи или действия, неследващи от вътрешните начала за самоорганизиране на университета. След това се има предвид свободата в организационен план. Както университетът като цяло, така и отделните факултети и катедри трябва да имат свободата да решават самостоятелно и кадровите, и професионално-съдържателните си задачи. Без тази привилегия другата, решаващата за университетския човек свобода е непременно илюзорна. Става дума за свободата на преподаването и изследването. Най-късно след реализирането на Хумболтовата университетска идея, сиреч от началото на XIX век, университетът дефинитивно съвместява в себе си преподаването и изследването. Изследването е предмет както на личния талант и избор на отделния учен, така и на избора и потенциала на школите. Когато се мисли за тях, трябва да се отчита, че те по генезиса си не са общности, призвани да пазят нечий авторитет, а още по-малко имат за задача повтарянето на едно и също в продължение на дълги години. Тъкмо напротив, самото им понятие предполага развитието на науката, стъпило, разбира се, на традицията, която го прави възможно. Именно изследването е мястото на действителното и перманентно самодоказване на университетския човек във всяко отношение. Затова границите на свободата на изследователя могат да бъдат определяни единствено от собствените му научна съвест и морал и от нищо друго. Двете измерения на университетския стандарт изграждат както духовния климат на институцията, така и личното и корпоративно достоинство и самоуважението на вписаните в университетската йерархия. Без който и да е от тези компоненти няма и не може да има университет. Ако погледнем през тези стандарти собствената си академична реалност, изпадането във възторг е повече от изключено. Затова има, разбира се, и обективни, сиреч културно-исторически причини. Нека се каже преди всичко, че в нашата култура (както и във всички незападноевропейски култури) университетът възниква не спонтанно, а бива “импортиран“ от шепа ентусиасти, схванали смисъла от неговото съществуване и перспективите за развитието на една европейска култура, гарантирани чрез него. Внасяйки академичния принцип обаче, бащите на българския университет естествено усвояват съвременното им равнище на университетската идея, без да се съобразяват с вековната й история, нейните сложни развития и горчиви уроци, част от които днес заучаваме наново. Усложненията се донатрупват от факта, че никога преди това в европейските култури, определяни от византинизма, интелектуалците не са представлявали самостоятелна социална класа. В нашия случай на кантара трябва да се сложи и гигантският морален, идеологически и кадрови натиск от страна на профанизиращата комунистическа държава, за която знанието, епистемологическата традиция, духовният аристократизъм и структурираната чрез тях йерархия, предполагаща съответния жизнен стил, представляваха реалност единствено като заплаха. Затова в днешното българско висше училище споменаването на иначе задължителните за академизма интегриращи сили и общи интереси може да предизвика само в най- добрия случай недоумение. Казвам “само в най-добрия случай“, защото в останалите се има предвид “неизбежното“ наличие на съвсем други мотиви. Основният проблем е, че мнозина от членовете на “университетските“ общности, особено на новосъздадените и провинциалните, гледат на това си място като на последна стъпка преди просията или като на възможен трамплин към някое по-засукано според тях обществено поприще. Трябва да се добави, разбира се, че повечето от тях нито имат неоходимия ценз, нито биха могли да го получат някога на базата на собствено университетските норми. От този хоризонт зачертаването на университетския стандарт добива катастрофични мащаби и темпове. Може да се започне с това, че самото създаване на новите “университети“ обслужва интересите на политически, икономически и всякакви други кръгове, само не и академични. Това се доказва чрез елементарния емпиричен факт, че огромното число от хабилитираните преподаватели в тези заведения са гастрольори с основни работни места най-вече в Софийския университет “Св. Климент Охридски“ и в институтите на БАН. За преподавателската работа, сиреч, се мисли като за най-последна грижа, а за изследователска не се и мисли. Че у нас университетският стандарт наистина е последна грижа, лесно се вижда и от отношението на властниците. Нека си послужа за пример с очевидното. Субсидията на институцията и заплатите на работещите в нея са толкова немотивирано и унизително малки дори за местните условия, че зад тях лесно прозира съответният ъгъл на външното за университета гледане към него. Нека не забравяме, че ако предишните управници бяха просто неграмотни, една немалка част от сегашните дойде в политиката, захвърляйки научните си кариери. Мотивите сигурно са строго индивидуални, но общият знаменател е неудовлетвореност от постигнатото дотогава, резултат най-често от лош професионален избор. Така се обяснява сложната поведенческа крива от страна на новите публични елити, съчетаваща демонстративно пренебрежение към академичните ценности и техните носители с не по-малко демонстративното кичене чрез академични степени и звания, повече или по-малко правомерно добити. Никому и не идва на ума, че те имат смисъл единствено в рамките на университетския стандарт и съответното поприще, а иначе позоваването на тях е поне толкова нелепо, колкото и незаконно. То се стимулира обаче от самите университетски хора, принудени да изкарват препитанието си извън стените на университетите, опитвайки се при това да съхранят поне част от професионалното си достоинство. Бих могъл да продължа с описването на безпощадното неглижиране на университетските стандарти, но не виждам особен смисъл в по-нататъшното показване на очевидното. Какво би могло да се направи в такава ситуация? Най- лесното е, разбира се, да се върнем на равнището от преди 1888 година, когато малко от много духовно издигнатите български младежи са получавали образованието си в чужбина. Това е съвършено реалистичен вариант. Ако той по някакви съображения не ни харесва, тогава не ни остава нищо друго, освен да се придържаме строго, до буквализъм строго към академичния стандарт, да го налагаме и да го устояваме с всички усилия и на всяка цена. Не мисля, че днес в България съществува поне един университет, в достатъчна мяра отговарящ на университетските стандарти. Софийският университет е само най-близо до тях, но все пак на респектиращо разстояние. Аз не мисля обаче, че това трябва да внушава непременно песимизъм. Като си помисли човек, доминиканското Studium generale в Кьолн е основано през 1248 г., а Кьолнският университет чак през 1388 г. Ние още не сме прекосили своите 140 години. Част от тях все още ни предстоят.
(c)Всички права запазени. Цитирания само с позоваване на източника www.auditorium2.art.bg

още статии по темата »


Име:
E-mail:
Мнение:
Въведи числото в дясно: verification image, type it in the box



© 2017 Аудиториум - издание за университетска култура. Всички права запазени.
дизайн и програмиране: УебДизайн ООД Професионалистите се отличават...