Френският институт в България
и издателство „Колибри“
представиха световния бестселър
„Възмутете се!“
от Стефан Хесел
„Възмутете се“, есето, което взриви
книжния пазар в десетки държави и
предизвика нестихващ обществен
от...
Приятно е да се разговаря с Янко Бъчваров, а внимателният му глас не издава нито че скоро е навършил 60 години, нито че има здравословни проблеми. Малко попрегърбен вече, но с вътрешна стройност, с изпито лице и буден, сякаш свикнал на безсъние поглед, с характерната брадичка. Гласът му издава благородство, достойнство и мъдрост на Избранник. Разбира се, както и преди 100 години, благородството по-нашенско не е главен герой на деня. По тая причина и годишнината на Янко Бъчваров отмина почти незабелязано, а и почти никой не научи, че наскоро първият председател на “Бохемия клуб” бе удостоен (декември 2002 г.) от Чешката академия на науките с почетния медал “Йозеф Добровски”, за достижения в областта на хуманитаристиката. Но всъщност разговорът, който следва по-долу, би могъл да се състои и без повод...
Р.С. Петдесет години откакто специалностите от славянски филологии са самостоятелни. Кои университетски дейци са отстояли необходимостта от подобна самостоятелност? Я.Б. Всъщност трябва най-напред да припомним, че една от двете специалности, с които през 1888 г. се открива Софийският университет, е (наред с историята) славянската филология. А сред първите седем професори (или както после започват да ги наричат, университетските "свети седмочисленици") са двама възпитаници на пражкия Карлов университет - Александър Теодоров-Балан (1859-1959) и Любомир Милетич (1863-1937); при това Балан е първият ректор на университета. Тогава, а и цели шест десетилетия след това, българска филология като отделна специалност не е съществувала. За сметка на това славянската филология е представлявала задълбочено изучаване на родната филология върху широк славянски фон, благодарение на което през целия период от 1888 г. до годините след Втората световна война тя е била смятана за една от най-престижните университетски специалности в България. За това немалко допринася и обстоятелството, че почти всички наши най-именити професори са специализирали в Германия и Австрия, но най-вече в Полша, Чехия и други славянски страни. Л. Милетич завършва Загребския университет; Михаил Арнаудов (1878-1978) и Стефан Младенов (1880-1963), както и Балан, са доктори на Карловия университет, а Иван Шишманов (1862-1928) и Стоян Романски (1882-1959) защитават докторат в Лайпциг. През 20-те години на ХХ век Боян Пенев (1882-1927) пътува до Полша, а Борис Йоцов (1894-1945) и Георги Цанев (1895-1986) специализират в Чехия; през 30-те години в Полша са на специализация Иван Леков (1904-1978), Кирил Мирчев (1902-1975), Петър Динеков (1910-1992), Любомир Андрейчин (1910-1975) и Куйо Куев (1909-1991), а в Чехия - Емил Георгиев (1910-1982), Стойко Стойков (1912-1969) и Цветана Романска (1914-1969). Всички те са бъдещи професори - слависти и българисти, чийто имена внушават голям респект.
След Втората световна война в променените обществено-политически условия настъпва процес на диференциация и се обособяват специалностите българска и руска филология. Основават се Катедра по славянско езикознание (с ръководител проф. Ив. Леков) и Катедра по славянски литератури (начело с проф. Ем. Георгиев). Затова от учебната 1953/1954 г. последователно се открива славянска филология с профил полски език и литература, после с профил чешки език и литература и сърбохърватски език и литература. През 90-те години се разкриват нови славистични специалности - словашки език и литература и украински език и литература. И ето вече 50 години ние готвим специалисти-слависти, които обаче наред с това получават равностойна подготовка и квалификация като българисти. Така могат да се реализират в много по-широка сфера от дейности - като учители, университетски преподаватели, научни работници, редактори, преводачи, журналисти, сътрудници в различни културни институции, чуждестранни фирми и международни организации.
Голямото предимство на съвременната специалност славянска филология е в универсалната подготовка на нейните абсолвенти като слависти и българисти с много солидни знания и широк кръгозор. Благодарение на по-големите усилия, които изисква следването по славистика, възможностите за нашите студенти като високо-квалифицирани специалисти са твърде големи. Мнозина от тях преподават във всички висши училища, където се изучава славистика или българистика, работят в научните институти на БАН, в много редакции на различни печатни и електронни медии, посолства, културни центрове, търговски представителства на чуждестранни фирми и пр. Р.С. Ще споделиш ли нещо за студентството си – с какво си го запомнил най-вече? Колко различни са днешните твои студенти? Я.Б. Моите студентски години, колкото повече се отдалечават във времето, ми изглеждат (закономерно) все по-романтични. Тогава нямаше компютри, видео, Интернет, телевизията беше още в пелени, така че имахме много повече време за кино, театър, концерти, рецитали, изложби, екскурзии. Много популярни бяха литературните четения - както на утвърдените, така и на младите поети, сред които имаше много наши колеги. Следяхме всички новоизлезли книги, прекарвахме много време в библиотеките, но и често отивахме с цяла група приятели и състуденти за 2-3 дни в планината - не само на Витоша, но и в Пирин, Рила, Родопите, Стара планина. Много често ходех на опера - бях голям поклонник на оперната музика още от ученическите си години.
Голямо преживяване за мене бяха първите ми пътувания до Прага. Тогава за първи път попаднах в Белград, Букурещ, Будапеща, Братислава, Бърно. Но приказната красота на средновековна Прага просто ме омагьоса. Аз не съм много романтична натура, но когато си на двайсет и няколко години и попаднеш в такъв невероятен град, с неповторима архитектура и атмосфера, не можеш да останеш равнодушен. Разбира се, наред със забележителностите за мене голям интерес представляваха и хората. Стремежът към опознаване на чехите, на техния начин на мислене и поведение, а чрез това - и на културата им на общуване, се превърна в мой траен и задълбочен професионален интерес. Днес съм убеден, че не можеш да станеш добър специалист по един чужд език, литература и култура, ако не си запознат сериозно с манталитета на носителите им.
За да приключа с най-ярките спомени от своите студентски години, трябва още да кажа, че аз имах късмета да уча при цяла плеяда от най-уважаваните наши професори: Владимир Георгиев, Петър Динеков, Кирил Мирчев, Иван Леков, Емил Георгиев, Любомир Андрейчин, Куйо Куев, Стойко Стойков, Цветана Романска, Светомир Иванчев, Мирослав Янакиев и мн.др. Всички те респектираха с изключителната си ерудиция, но и с човешките си качества, с ярката си индивидуалност, с академичния дух, на който бяха въплъщение. За тях университетските традиции, етиката във взаимоотношенията бяха нещо свято.
А днешните студенти наистина са по-различни - не само защото са от друго поколение, израсло в доста по-различни условия. Привидно те изглеждат по-пасивни, а и наистина са като че ли по-затворени в себе си. Но това е на пръв поглед. Всъщност и на днешните студенти са присъщи характерните за младостта качества: сърдечност, искреност, спонтанност (макар и по-овладяна), любознателност. Струва ми се, че ние едно време повече следяхме медиите, макар че те бяха много по-скучни и по-целомъдрени; но пък днешният им агресивен тон кара младите хора инстинктивно да се дистанцират от тях. Интересите им са най-разнообразни, понякога дори изнанадващи. Но както казва Хайдегер, човекът е далечно създание, защото е устремен към хоризонта. И ако това важи за човека на ХХ век, толкова повече е в сила за човека на ХХІ век, т.е. и за днешните студенти. Р.С. Как се чувстваш най-полезен – зад преподавателската катедра, като преводач, като лексикограф, изследовател или може би друго? Я.Б. Безспорно като преподавател. Мисля, че благодарение на тази своя роля мога не само да науча студентите на конкретни неща от специалността им, но и да събудя у тях желание да опознаят по-добре и по-отблизо славянските езици, литератури, култури, а наред с това - да им вдъхна Боян-Пеневия стремеж към повече духовност, към по-висока нравствена и художествена култура. Все пак, когато постъпват в университета, студентите още нямат изцяло изградена ценностна система и може много неща да им бъдат внушени. Естествено, много важен е подходът. Макар да звучи банално, мислите са като бумеранг - каквито послания отправяш към хората, такива се връщат към тебе. Затова е важна позитивната нагласа на преподавателя спрямо студентите. Открай време съм смятал така, а не от няколко години, когато това стана модно. Затова се разбирам със студентите и отношенията между нас са колегиални, а към края и след края на следването им - приятелски.
Що се отнася до научната работа, тя заема значимо място в дейността на университетския преподавател. Но за мене винаги е било важно поне част от научните изследвания да бъдат с приложна насоченост, а наред с тях да се подготвят учебници, учебни помагала, справочници, речници, които да бъдат в помощ както на учебния процес, така и на практиката изобщо. По аналогични причини аз повече съм се занимавал с редактиране, отколкото с превеждане. Стремил съм се да осигурявам преводи на своите студенти, които после съм редактирал.
Немалко време съм отделял, най-общо казано, на организирането на научния живот - от една страна като инициатор на различни конференции и симпозиуми, а от друга - като редактор на научни издания и учебни пособия. Осемнайсет години бях отговорен секретар на списание "Съпоставително езикознание", а после три години - главен редактор на изданията на "Бохемия клуб" - сп. "Хомо бохемикус", "Малка чешка библиотека", "Голяма чешка библиотека", "Алманах Бохемия" и др.
С две думи, с каквото и да съм се занимавал, винаги ме е ръководила мисълта за ползата от работата ми - не само за мен, но и за моите колеги и студенти, за катедрата, за специалността. Р.С. Има хора, които жертват семейния си живот заради университетската кариера. Имам впечатление, че при теб не е така. Чувстваш ли се успял човек? Я.Б. В никакъв случай не мога да кажа, че съм пожертвал семейния си живот. Вярно е, че когато през 1976 г. основахме списание "Съпоставително езикознание", прекарвах цялото си време в университета, често до късно вечерта, а нерядко и в събота и неделя. За щастие жена ми е безкрайно търпелива и толерантна. Мисля, че с нея в много отношения се допълваме - тя е по-артистична, но по-непрактична от мене.
А дали се смятам за успял? Това е много относително. Но като си помисля за шанса да виждам как онези, които преди време съм научил на азбуката, с годините съзряват, стъпват на краката си, догонват ме и ме задминават, това ме изпълва с искрена радост. Може би така изглежда успехът, не зная. В едно нещо обаче съм сигурен: цял живот съм работил това, което ми доставя удоволствие, а далече не всеки има такъв късмет. Р.С. Публична тайна е незачетеността на интелигентните хора в страната ни. Как би се чувствал ако трябва сега да започнеш работа с две висши образования и сто и осемдесет лева учителска заплата, при положение че някой полуграмотен в армията или в полицията започва с 350 лева? Я.Б. Въпросът е донякъде реторичен. За съжаление проблемът не е нов, макар че през последните 10-12 години се изостри още повече. Но макар и парадоксално, той отразява като в криво огледало цялата наша действителност. Ако човек иска да върши почтено своята работа, той ще й се посвети независимо от липсата на признание. Още повече, че признанието има не само материален израз. Може да е старомодно, но за мен никакво заплащане не може да се сравни с благодарните очи на студентите ми и с удовлетворението от добре свършената работа. Слава богу, хората са различни и не за всеки парите стоят на първо място. Сега, когато научната работа и преподаването в университета престанаха да бъдат поминък, идва времето с това да се занимават само онези, които са призвани за тази професия и имат волята да преодоляват трудностите. След време нещата ще си дойдат по местата и всеки ще бъде оценяван по достойнство.
Виждаме колко пророчески са думите на Боян Пенев, записани преди 90 години (2.ХІ.1912 г.) в дневника му: "Желая бих нашите потомци да си спомнят не за завършените ни и незавършените дела, а за волята, вложена в тях. Ще имат ли право да ни съдят някога онези, които не са имали нашата воля, които не са ни превъзмогнали с волята си? Аз не бих желал техния съд. Зад историята има нещо, за което не е достатъчен един обикновен поглед. Това е животът ни - и който не го съзре, няма право да ни съди. Р.С. Кои са книжовните проекти напоследък, с които би се похвалил? Я.Б. Току-що излезе от печат голям двутомен чешко-български речник, изработен от десетчленен авторски колектив под редакцията на проф. Светомир Иванчев. Този речник е резултат на повече от 20-годишна работа и сред авторите му има представители на три поколения бохемисти. Той запълва една много голяма празнина в справочната славистична литература (последното издание на чешко-българския речник от Цв. Романска, който е 3-4 пъти по-малък от новия, датира от 1961 г.).
В момента привършвам редактирането на сборника "Славистиката в началото на ХХІ век - традиции и очаквания". В него са включени докладите от Шестите национални славистични четения, които нашата катедра (съвместно с Катедрата по славянски литератури) организира през април 2002 г. Тези периодично провеждани конференции очертават динамичното развитие на славистиката, тенденциите и тематичните предпочитания в изследователските интереси през последното десетилетие.
От няколко години участвам с колеги от Института за български език при БАН в един международен проект - съвместно със специалисти от Института за чешки език в Прага разработваме колективната тема "Тенденции към интернационализация и към съхраняване идентичността на националните езици". Един сборник по тази тема вече е под печат в Прага.
Не на последно място за мен са важни изданията на "Бохемия клуб". В приложенията към "Хомо бохемикус" - Малка чешка библиотека и Голяма чешка библиотека - често публикуваме успешно защитени дипломни работи и докторски дисертации на наши възпитаници. Това е и една от причините за респекта, който нашата бохемистика и славистика са си извоювали не само в България, но и в чужбина. Р.С. Кажи нещо за дипломантите и докторантите си? Я.Б. Всички наши студенти, които стигат до края на следването, стават отлични специалисти и немалко от тях се захващат с научна или научно-преподавателска работа. Обикновено техните дипломни работи са много зрели и съдържат определени елементи на научно изследване - затова на повечето предлагаме да публикуват части от тях като статии в научната периодика. Десетки наши абсолвенти са защитили дисертация или в момента са докторанти. Да наблюдаваш как един млад човек пред очите ти (и с твоя помощ) се изгражда като специалист и тръгва по пътя на науката и преподаването - това наистина е вълнуващо. То допълнително осмисля всичките ми усилия.
Но контактите с някогашните ми студенти не свършват дотук. С повечето от тях се виждам години след като са завършили, а с някои поддържам близки професионални контакти и досега. Много приятно е да работиш с колеги, на които преди време си преподавал - това подмладява… Разбира се, натрупаният през годините скепсис все по-често ми напомня тъжната максима, че никое направено добро не остава ненаказано, - но това не ме отказва от желанието да внушавам на другите, че с добро всичко се постига. Р.С. Знам че катедрата по славянски езици подкрепя стремежа на софийската гимназия с разширено изучаване на чужди езици “Свети Методий” да добие статут на Колеж към Софийския университет. Какво би означавало това – от една страна за катедрата и факултета, от друга – за средното училище?
Я.Б. Тази идея е в духа на най-новите тенденции в образователната система. Засега в гимназията "Св. Методий" се изучават интензивно (вече от 10 години) руски, полски, чешки и сърбохърватски език. Ако тя получи статут на колеж към Софийския университет, нейните абсолвенти-отличници ще могат да стават студенти без приемен изпит. Това ще ги мотивира много по-силно при избора на бъдеща специалност, а и ще спомогне за самото обучение в университета - да не започва от нулата, за да може да се стигне по-далече. Подобен процес се наблюдава в класическата филология, където абсолвентите на Националната гимназия за древни езици и култури постъпват със солидни познания по латински и старогръцки език. За самата гимназия ползата се изразява в по-активното включване на университетските преподаватели в учебния процес (те и сега участват) и в изработването на учебните планове - а това закономерно ще спомогне за по-високото равнище на обучението и за едно преосмислено съвременно възприемане на идеята за славянската взаимност - една идея, която днес изглежда овехтяла и едва ли не компрометирана, но която - убеден съм - има бъдеще (все пак славяните наброяват над 300 милиона). Р.С. Каква е традицията в Чехия и Словакия за единодействие между институциите на средното и висшето образование? Я.Б. Чешката и словашката образователна система са много по-гъвкави от нашата. Там от години в университетите е въведена кредитната система, която дава възможност на студентите в по-голяма степен да избират профила на своето обучение чрез подбор на комбинации от специалности и отделни дисциплини, като са хармонизирани с европейската кредитна система. Тези университети имат и центрове за дистанционно обучение, които предлагат широк спектър от образователни дейности - от курсове според интересите до специални образователни проекти според изискванията и нуждите на учащите или на практиката.
Връзките между средното и висшето образование се осъществяват главно чрез осигуряване на педагогическа практика по изучаваните дисциплини за студентите в училищата.
Заслужава да се отбележи, че за разлика от нас чехите и словаците са много по-активни при взаимодействието си с различни международни организации и фондации и оползотворяват всяка възможност за специализация или сътрудничество, всяка стипендия, която им се предоставя. В това отношение ние сме по-пасивни и пропускаме немалко възможности. Р.С. С кои свои чешки и словашки колеги би искал да се срещаш отново и отново? Я.Б. Те са толкова много, че и 50 имена да изброя, пак ще има пропуснати. С изключение на най-младите колеги познавам почти всички специалисти по чешка и славянска филология. Отпреди 35 години съм пътувал многократно до Чехия и Словакия, а четири години (1981-1985) работих в Прага като лектор по български език в Карловия университет. Поддържам контакти най-вече с колегите-българисти и старобългаристи, но също и с повечето бохемисти-езиковеди. За съжаление през последните 12 години главно поради проблеми със здравето не съм ходил в Чехия и Словакия. Затова с радост организирам гостуването на изтъкнати чешки и словашки специалисти в България - като гости на Софийския университет или на Чешкия културен център. През последните няколко години тук гостуваха проф. Александър Стих и проф. Карел Кучера от Прага, а проф. Винцент Бланар от Братислава и проф. Радослав Вечерка от Бърно бяха в София, за да бъдат удостоени (по предложение на нашата катедра) с титлата "почетен доктор на Софийския университет". Обикновено те изнасят лекции пред нашите студенти (не само в София, но и в Пловдив и Благоевград, където също има славистика), срещат се с колегите от университета и академията. Това е прекрасна възможност за всички колеги, особено по-младите, и за нашите студенти за запознаване с някои от най-актуалните проблеми на нашата наука. Р.С. Имаш ли впечатления от работата на Българския културен център в Прага, в съпоставка с Чешкия център в София? Я.Б. За съжаление Българският културен център в Прага през последните 12 години едва-едва вегетира с двама-трима служители и дейността му е просто символична. За разлика от него тук Чешкият център развива - напук на икономиите, намаления бюджет и съкращенията в персонала - твърде интензивна дейност, издава всеки месец бюлетина Информационна панорама, кани някои от най-значителните представители на съвременната чешка култура (да споменем само Иржи Менцел, Иржи Сухи, Иван Вискочил, Ян Сверак, Еразим Кохак, Мирослав Бартак); организира прожекции на филми, концерти, поетични вечери, изложби. От много десетилетия Чешкият център е притегателно средище за много писатели, преводачи, музиканти, художници, театрали, кинодейци. Неговите верни приятели не го изоставят и през последните години.
За моите колеги и всички наши сегашни и бивши студенти Чешкият център е любимо място за срещи и контакти, широко отворен прозорец към чешката духовна култура. Р.С. Всъщност Чехия не е ли прекалено отдалечена славянска страна, та Прага е чак оттатък Виена. Като че ли днешните чехи не са много зажъднели за взаимност с Балканите? Я.Б. Привидно Чехия наистина изглежда далече от България. Но българо-чешките връзки имат много стара и здрава традиция. След "културната инвазия" на чешки музиканти, художници, архитекти, юристи, учители и занаятчии в България в края на ХІХ и началото на ХХ век и няколкото емигрантски вълни на българи (главно градинари) в Чехия връзките се задълбочават още повече след Втората световна война. През последните 10-15 години интересът на чехите към България видимо намаля, макар че от 4-5 години има нов прилив на туристи главно по нашето Черноморие. Не бива да си затваряме очите и пред факта, че симпатиите на чехите към българите отслабнаха преди всичко по наша вина - след 1989 г. в Чехия се появиха много наши граждани, които ни компрометираха, като се забъркаха в най-разнообразни криминални дейности. И все пак културните връзки нямат нищо общо с куфарната търговия, кражбите на коли и проституцията. Слава богу, това вече отшумява, но нанесената вреда на имиджа на българите още дълго ще ни пречи. От наша страна обаче интересът към Чехия и чехите като че ли се засилва - покрай другото, и поради по-безболезнения преход към пазарна икономика и запазения доста по-висок жизнен стандарт. Все пак, когато ние гледаме към Европа, чехите остават в кръгозора ни, докато България не попада в полезрението на чехите, ориентирано изцяло на запад. Р.С. С кои свои възпитаници се гордееш? Я.Б. Те са твърде много - около 30 са защитили дисертации, а 10 от тях вече са хабилитирани. Други 20 са докторанти в момента, а още около 35 мои някогашни студенти работят като редовни или хонорувани преподаватели в различни висши училища или като научни сътрудници в институтите на БАН. (Тази сметка е само приблизителна). Някои от тях са се пръснали по света - около 15 са в Чехия (в Прага и Бърно), а други са във Виена, Хелзинки, Лондон, Ню Йорк, Лос Анжелис…
Не мога да спомена всичките, но все пак искам да отбележа поне неколцина. Доцент Величко Тодоров преподаваше чешка литература и славянски литератури в Пловдивския, а след това - в Софийския университет, издаде около 15 книги, беше инициатор и първи вдъхновител на "Бохемия клуб" и неговите издания; за жалост той почина през ноември 2000 г. само на 46-годишна възраст. Доцент Маргарита Младенова в момента е председателка на "Бохемия клуб" и ръководи чешкия профил в нашата катедра. А гл.асист. Стилиян Стойчев е един от нашите най-опитни преподаватели, за когото без колебание мога да кажа, че е усвоил чешкия език по-добре от мене и нашите студенти му дължат много за подготовката си. И накрая ще се похваля с още една наша студентка - в пражкия Институт за чешки език работи само една чужденка и тя е Албена Рангелова, завършила Софийския университет.
Радостно е, че някои от моите някогашни студенти, които сега преподават, вече са възпитали не един випуск нови бохемисти. Р.С. Какво ново в “Бохемия клуб”? Я.Б. Вече няколко пъти споменах клуба - през тази есен той ще навърши 10 години от основаването си и вече е заел своето място в живота на българските бохемисти и чехофили. През изминалото време, ти добре го знаеш, като един от учредителите и като участник в някои от събитията, ние продължихме дейността си в духа на установената традиция. Организират се редовно премиери на клубните издания и на други публикации, свързани с Чехия, поетични вечери, срещи с гостуващи културни дейци и учени. Всяка година нашите студенти подготвят коледна програма, а клубът провежда традиционния конкурс за млади преводачи за наградата "Григор Ленков", като отличените преводи се публикуват в "Хомо бохемикус". Радостно е, че на тези вечери редовно идват вече завършили наши студенти, а също много преводачи, журналисти, чешки възпитаници. Както и преди, клубът често изнася дейността си извън София - най-често в Пловдив и Благоевград.
Трябва специално да подчертая, че благодарение на изданията на "Бохемия клуб" се запълва празнината в издаването на преводи от чешката литература, както и в информацията за всичко актуално в чешката култура през последните години. Това се цени високо от нашите членове, а и от чешка страна. Р.С. Твоят девиз? Я.Б. Вече съм го казвал и друг път: Нека всички се стремим към триумфа на просветеното съзнание и на човечността! Разговора проведе Румен Спасов (c) Аудиториум 2003 г., Всички права запазени.
Цитирания, само с позоваване на източника и след уведомяване на редактора!
Sigurna sym, 4e niakoi den az 6te govoria za docent Bychvarov, taka, kakto sega toi govori za svoite prepodavateli - s nostalgia i mnogo uvajenie...
публикувано от: Dessy на: 15.03.2004 19:19:19 часа
"Бохемия клуб" и неговите създатели са едни от най-ревностните пазители на културата.Гордея се, че съм бохемистка. Благодаря на г-н Бъчваров,че ме научи на достойнство.
публикувано от: Кирилка Вълчева на: 26.09.2003 16:29:02 часа
Приятно е да се разговаря с Янко Бъчваров, а внимателният му глас не издава нито че скоро е навършил 60 години, нито че има здравословни проблеми. Малко попрегърбен вече, но с вътрешна стройност, с изпито лице и буден, сякаш свикнал на безсъние поглед, с характерната брадичка. Гласът му издава благородство, достойнство и мъдрост на Избранник. Разбира се, както и преди 100 години, благородството по-нашенско не е главен герой на деня. По тая причина и годишнината на Янко Бъчваров отмина почти незабелязано, а и почти никой не научи, че наскоро първият председател на “Бохемия клуб” бе удостоен (декември 2002 г.) от Чешката академия на науките с почетния медал “Йозеф Добровски”, за достижения в областта на хуманитаристиката. Но всъщност разговорът, който следва по-долу, би могъл да се състои и без повод...
