Френският институт в България
и издателство „Колибри“
представиха световния бестселър
„Възмутете се!“
от Стефан Хесел
„Възмутете се“, есето, което взриви
книжния пазар в десетки държави и
предизвика нестихващ обществен
от...
Текст на въвеждащата сказка към Националната конференция, проведена на 30 октомври в Централния военен клуб, посветена на 140-годишнината от рождението на Иван Димитров Шишманов и на 30-годишнината на Националното етнопедагогическо сдружение, носещо неговото име.
Особено е усещането да говориш думи за Иван Шишманов след университетски дейци като Иван Георгов, Васил Златарски, Константин Гълъбов, Михаил Арнаудов, Петър Динеков и десетки днешни титлувани съвременници. Приех, като предварително се самозадължих да не повтарям вече казани неща, както и такива, дето могат да се намерят в речника на българската литература. Приех и поради убеждението си, че творчеството и делото му не бива да остава тема и размисъл само за тесен университетски кръг. Този забележителен българин и европеец, както и други големи университетски личности, заслужава да бъде достояние на по-широк, ако щете, уважаеми господа професор доктори от миналото и днес, и на по-повърхностен слой от обществото. Дори да го има в ежедневието на средния българин, така както книжовността и културата е крайно време да се завърне в неговото ежедневие, защото само по този начин оцеляването, с което предимно е зает нашенецът днес, ще бъде смислено и ценностно. Едва ли някой би оспорил, че университетските му приятели и последователи съставляват ядрото на българската университетска хуманитаристика от възникването на Висшето училище през 1888 г. до ден днешен. Всеки, който поне малко се е докоснал до делото и личността на този литературен работник, би трябвало да е наясно колко неприличен и неадекватен би бил закъснялият патос, прокрадващ се впрочем и в зададената тема на тази моя сказка. Но как ако не книжовен подвиг трябва да наречем дори само първите дванадесет годишнини на Сборника за народни умотворения?... А известно е, че освен тях Шишмановият авторски и редакторски почерк носят и "Българска сбирка", и "Училищен преглед", "Летописи", "Читалище", "Гражданин", "Обществена обнова". По същото това време дори скучният като конструкция "Държавен вестник", че и тронните слова на цар Фердинанд, подготвяни от старателния му министър и помощник, добиват художествено-публицистични черти от все същия патос
образованието, културата, изкуствата, да бъдат на пиедестал. Както и институциите, свързани с тях. Защото по време на знаменитото министерстване на Шишманов (от 7 май 1903 г. до 3 януари 1907г.) Висшето училище започва да се нарича Университет, Рисувателното училище все повече заприличва на Академия, създава се първото Музикално училище, от което водят началото си Консерваторията и системата на музикалните и художествени училища в страната. Открива се Националният музей и Националният театър. Подрежда се по европейски Националната библиотека, обновяват се читалища... Мисля, че е справедливо да наречем Иван Шишманов и пръв министър на културата, по време, когато подобна длъжност в българския министерски съвет все още не е била предвидена... Очевидно става дума за една интерактивност в делото му, където книжовността не остава сама за себе си, а се съчетава с действеност и добра законодателна агресивност. Книжовните занимания като че формират и утвърждават дълбинната стратегия на предприетите действия. От друга страна законодателната облеченост конституира новите за страната ни институции и легитимира България като
пространство за равнопоставено европейско развитие. За жалост още през първото десетилетие на 20-ти век негласното лидерство на този патос и влиянието му над Царя се сменява от характерните за последващите десетилетия силовост и дворцово угодничество, редувано от радикална партизанщина, които сякаш разбиват и обезсмислят за дълги години верните основи, поставени от Шишманов и последователи, които насаждат специфични комплекси у българската интелигенция, от които не успява да се отърси и днес... Смислената стратегия на дипломирания философ, донесъл най-доброто от ред европейски университети, за да го прилага на родна почва, е подценена за десетилетия. И въпросът, който следва да си зададем, който сега тегне над всички нас - дали не е и днес така?
Действеността на Шишманов в книжовното поле сякаш многократно надминава личното му творчество. Суетата на оригинален, професионален писател като че остава някъде в юношеството с първите му печатани стихотворни творби или в афоризмите и саркастични стихове, които е съчинявал и колекционирал през целия си живот, но които са издадени едва десетилетие след смъртта му от прочутия книжар Тодор Чипев. Навярно ще прозвучи странно някому, но литературният подвиг на Шишманов е и в това, че е един от най-внимателните читатели и редактори в българската култура. По времето, когато на негови колеги министри се е зловидяло, че открива нови работни места (помощник-директорски), свързани с образованието и науката, че членовете на училищните настоятелства се избират наравно с общинските съветници, че щедро се раздават стипенндии за пътувания в Европа, той, като че преди всички други, знае кой е Пейо Крачолов, Кирил Христов, или Елин Пелин, които тогава все още не са част от приповдигнатия свод на българската литературна класика...
Шишманов прави каквото може, с една сякаш небългарска добронамереност (а не е ли всъщност добронамереността по-близо до същински българското), за да ги подкрепи. Може да се каже, че цялото творчество на Иван Вазов от двайсти век, (а и отпреди това), носи Шишмановия редакторски почерк. Но това не е "наставникът-цензор". Деликатно, с живо приятелско чувство и висок европейски вкус умее да каже мнението си, без да нарани авторовото честолюбие. Иван Шишманов е интегрален, отворен за влияния човек, който обаче притежава нещо като метафизичен инстинкт за специфичното и оригиналното българско, което според него не бива да се затваря в себе си. Отворена, споделима трябва да бъде и българската култура. Дали това не се дължи на някаква наследственост - известно е че предприемчивите му предходници са ту видинчани, ту свищовлии, ту турски, ту австрийски граждани... Според изложената стратегия на Шишманов до царя, културата ни, която има незаменимата длъжност да облагородява българските следосвобожденски нрави, би намерила опората си само извън затвореността, патриотарството, нафталинения национализъм, за който говори и Константин Гълъбов по-късно. И вероятно ще прозвучи малко еретично, защото тук сме се събрали, за да разисквате особеностите на здравия консервативен дух, който носи българската традиционна култура, но всъщност Шишманов, бидейки последователен патриот на книгата и действието, е изключителен за времето си новатор и космополит. Днес най-после трябва да си дадем сметка за това, след десетилетията, в които родното, българското, бе противопоставяно на чуждото и особено на западноевропейското. Шишманов търси и намира типологичните, синхронни особености на българското в чуждите култури и осмисляния. Нека отворим дори само едно от най-консервативно-български-звучащите негови произведения "Принос към българската народна етимология". И съвременният изследовател ще бъде озадачен от множество позовавания на философи, филолози и културисторици - италианци, германци, руснаци, французи, британци и американци, които са цитирани. Десетки, стотици имена, които съставляват оригиналната съвременна на Шишманов философия и културология, осмисляла проблема за етимологията в своите култури. Родното трябва да се познава, но с мястото му в световния, европейски, балкански контекст. "Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи" е свидетелство за интереса на Шишманов и познанията му по гръцки, сръбски, румънски, албански език и култура, но и пример за добронамерена, зачитаща съседа българистика и балканистика, каквато за жалост почти липсва през целия 20-ти век. А дали не и днес? И не е ли време да възприемем тук, на балканите "песента за мъртвия брат" като една ужасяваща метафора, която, предизвиквайки аристотелианско състрадание и страх да ни направи по-добри, по-адекватни... За да надмогнем пагубния маниер нашенско и балканско да се брои като изостанало, провинциално, некачествено.
Тук е мястото да отбележим и последователното преодоляване на всяка партизанщина, на всяко "филство" и "фобство" - първо в книжнината, после и в дейността на Шишманов. Това че е сроден с украинската емигрантска фамилия Драгоманови, че има проникновени страници за руското влияние върху българските възрожденски процеси, не му пречи да осмисля и "Ролята на Америка в българското образование" и конкретното влияние на американските мисионери върху родоначалника на съвременната българска журналистика Константин Фотинов. Всъщност от Шишманов разбираме, че първото българско периодично списание "Любословие" е финансирано с американски средства. Стилът на възрожденския литературен историк, привърженик на "психосоциологическия" метод, притежава бистрота и убедителност, която е рядко срещана сред българското професорство. Самовзискателен към себе си, професорът изисква и от средата си, от която получава и немалко огорчения, включително в лелеяния университет... Иван Шишманов е единственият университетски човек, който е допуснат така близо до Фердинанд, получавайки почти неограничена подкрепа от двореца. Той се опитва да направи близостта между монарха и университетските хора капитал на университета си, но успява само донякъде. Университетският човек е критичен човек, не всеки, да не говорим за всеки "владетел" и "господар", би приел оспорващи, проблематизиращи чужди мнения. Особено когато спорещите и проблематизиращите не са в достатъчна степен самовзискателни. Това впрочем по-късно коства много горчиви чаши и на университета, и на Фердинанд, а и на България. След скандалното откриване на Народния театър Министърът на просвещението просто подава оставка...
В изброяването на книжовните трудове на Иван Шишманов не бива да пропуснем и законодателните текстове, които носят отпечатъка на неговия "просветен ентусиазъм". Наблюденията върху тяхната учителна яснота, на фона на десетилетните натрупани неантропоцентрични юридически текстове, днес биха били не по-малко интересни от анализа на лирическа творба, например. Заслужава да се отбележи, че някои от тях датират от преди мандата му на министър. Обхващат закони и правилници за просвещението, за училищните инспектори, за матурите, за Университета и Ефорията Евлоги и Христо Георгиеви, за читалищата и стенографията, за езика есперанто и нов проектозакон за Рисувателното училище... Няколко десетилетия мисловен и писмовен труд, който остава завинаги в Музея на благородните усилия, но дали не бива да бъде и отпечатък върху нашите собствени днешни усилия? Преди време уважаваният съвременен книжовник Иван Еленков има открита лекция в университета, на която сподели убеждението си колко са утопични били залаганията на учителството в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Че всичките тези народоучни дружества, училищни стопанства, дето да са за пример на населението, трогателните читалищни и предприемачески активности, професионалното обучение в казармата и т.н. всъщност били нещо извън преките задължение на учителството, следователно били товар който не бивало и не можело да се поеме. Сигурно има основания за такова заключение, но като цяло законодателната инициатива и дори илюзиите на Шишманов са по-скоро благородни, отколкото утопични. И заслужават
по-внимателно преразглеждане и умозаключаване.
Можем да наблюдаваме как са дали плодове другаде, където са срещнали добронамерена и просветена в мисълта и действието си среда... Но е съвсем естествено че там, където липсва културата на участието, се настанява призракът на безучастието - отколешна и днешната слабост на университета ни... И друг път съм имал повод да отбележа и няма да се уморя да повтарям, че където липсва еволюционното усилие, се появява революционисткото или военизирано насилие - неща които преживя българското общество тъкмо поради въпроснато антиутопично безучастие, което... дали не продължава и днес? Убеден съм, че всеки има своя собствен отговор. Убеден съм, че учителите, с които прохождат децата ни в живота, са улеснени в отговора си от точните си и благородни ежедневни усилия, колкото и невидими да са резултатите понякога. Днес учителят е дарител на обществото ни, като че повече от всякога. И това е един от отрадните факти на съвремието ни. Защото книжовният подвиг на Иван Шишманов добива днешен смисъл само чрез верните си последователи.
Благодаря Ви, че сте събрани тук!
Благодаря още веднъж за честта да кажа собствени думи за Иван Димитров Шишманов.
Благодаря за вниманието.
