Френският институт в България
и издателство „Колибри“
представиха световния бестселър
„Възмутете се!“
от Стефан Хесел
„Възмутете се“, есето, което взриви
книжния пазар в десетки държави и
предизвика нестихващ обществен
от...
Отзив за състоялия се в края на
март и началото на април 2003 г. в
София джаз фестивал, с мисъл за по-
добро следващо издание идната
година
Четири дни продължи първият София
джаз пик, организиран от “Джаз Еф
ЕМ радио”, с подкрепата на четири
от чуждестранните културни
институти в София и на пъстра
компания от спомоществователи,
медийни партньори (от някои от тях
не се разбра изобщо че има такъв
фестивал), приятели и
съдейственици, сред които не можем
да не отличим DVDesign, Юнионбанк,
Съюза на българските и турски
бизнесмени. Прави чест на Димитър
Евстатиев колегиалното отношение
към начинателя на софийските
филмови и музикални фестивали
Стефан Китанов и усещането за
добронамереност между ценни люде-
организатори в областта на
културата, което е толкова
дефицитно по нашенско понякога.
Веднага трябва да подчертаем, че
програмата изпълни повече от четири
вечерни концерта. Имаше моменти, в
които ни се искаше всеки от
участниците да има отделна изява,
отделна вечер и отделна зала. В
някои случаи – клубна, а не
концертна, в други – стадион, а не
най-голямата зала на НДК. Впрочем,
като се довършва вече десетилетният
ремонт на Националния стадион,
мисли ли някой от отговорните
фактори, че това следва да бъде и
сцена за масово изкуство (освен за
изкуството футбол). Капризи...
Фестивалът бе открит от много
стилно трио с лидер Анке Хелфрих
(пиано), подкрепена от македонеца
Мартин Гяконовски (бас) и
забележителният не само в това трио
Христо Йоцов (ударни)...
Характерните джаз стандарти бяха
пресътворени с овладяна
емоционалност и прецизна
пианистична артистичност, говореща
не само за добро образование
(училището за джаз и рок във
Фрайбург, консерваторията в
Хилверсум - Амстердам, частна
специализация в Ню Йорк... И всичко
това – за да бъде освободеността
образована – едно от златните
сечения в изкуството въобще, която
това трио ни накара да преоткрием.
Вторият “връх” и откритие лично за
мен бе психедиличното представление
на Матю Борн от Великобритания.
Започването с тромбон на девет
годишна възраст, преминаването през
чело и спирането (временно,
вероятно) зад пианото, го правят
наистина универсален и като
изпълнител и като музикантска
визия, в която, наред с
внимателността към инструмента, се
прокрадва, разгневява и разкрещява
на моменти благословеното нежелание
да се остане при баналното, отказът
да се върви по вече извървяното.
Това “уан мен шоу”, осъществено с
помощтта на предварително
подготвени и семплирани записи от
“друга” музика, между която и
нашенски напеви, наистина впечатли.
А насложените и повтаряни “музики”
от речи на политици или от попарт,
свързан с рекламата, остави
завинаги несантиментални спомени.
Заслужени са му многобройните
британски и други награди, сред
които бих споменал тази на Би Би Си
за най-добър експериментатор на
джазпианото за 2002 година.
Веднага след него същата вечер и на
същата сцена се настани виртуозът
на хармониката Оливие Кер Урио,
довел със себе си “бразилското
чудо” на китарата Нелсон Верас и
басиста от арменски произход Ерик
Сурмениан. Невероятно спокойствие и
протяжност, със значително по-
овладяни динамики, с две думи –
експресивността бе редувана с една
инпресионистична и успокояваща
светла енергия, на която
възприемателят може да се отдаде
безкрайно... Но същата вечер бе
програмиран и големият български
връх Йълдъз Ибрахимова, Теодоси
Спасов и още един виртуоз, лично за
мен непознат досега – акордеонистът
Петър Ралчев. Всъщност тези точно
изпълнители бяха и най-внушаващото
балканско присъствие на феста, без
да омаловажаваме участието на гръка
Костас Магинас, респектиращ не само
с музикалното си образование по
китара в Бъркли, но и с артистизма
си на действителен лидер. Не е за
подценяване и високата, но позната,
мярка в българския джаз Камелия
Тодорова, представила предимно
песни от последните си два проекта
– “Pearls” и “Pleasure” в
акомпанимент на пианиста Живко
Петров. Не за пръв път се представи
и триото Са Ма Ни, което е сборно
име от имената на Шандор Сабо,
Балаж Майор и нашия художник-
музикант Николай Иванов, винаги се
слушат с удоволствие, заради
празника, който създават,
комбинирайки ритми и мелодии от
дълбините на Европа, но и от
безкрайността на Изтока.
Естествено бе с най голяма кошница
да идем на най-големия,
заключителен концерт, където се
представиха нашите “Gravity Co” и
“италианската сензация” с френско
име Gabin. Опитахме се да различим
към какво гравитира българската
група с английските текстове на
Явор Захариев, с компютъра и не
особено виртуозния и прецизен
семплер на Петър Съмналиев, с
боботенето на един нерегулиран бас
и сърцатото и подчертано тракане на
солобарабана, от който малко нещо
друго можеше да се чуе. Както се
полага на купон – големи количества
вода се изпиха, макар темпото да
беше по-скоро ходом по сцената,
контактът с публиката – предпазлив,
а студенината и чувството за
неопределеност на “гравитирането”
се допълваше от липсата на
индивидуални инструментални
изпълнения, от лоша
стандартизираност и предвидимост на
повечето вокални фрази в диапазона
на един глух баритон. Изобщо една
група, създала впечатление за
обикновеност, а не за “звезди на
сцена” или за музикантски върхове –
нещо, което следва да е строго
изискване за всеки уважаващ себе си
фест... Казват, че такива се
харесвали (подобно на
телевизионните водещи с говорни
дефекти или с простовато средняшко
излъчване), защото масата ги
припознавала като себе си. Радвала
се че вижда себе си на екрана, на
концертния подиум или клуба... Но
не е само мое убеждение, че за да
направиш група следва да мислиш
малко по-далеч от масата...
След това италианците се
забавляваха като добри усмихнати
средиземноморци, на които нищо
латинско не им е чуждо. Като на
игра се преплетоха традиционните
електрически клавишни, саксофон с
чудесен алтов вокал, с
програмирането на един истински нов
“гуру” на пулта – Филипо Клари,
който с отдаване и хъс би могъл да
участва в МЕТРОПОЛИС или друго
подобно електронно сборище. Получи
се постмодернистичен микс, в който
има място за индивидуализъм и за
още импровизирани включвания, за
още нови технологии и за ведро
колежанско настроение, което
никакви пари не биха могли да
заплатят.
Накрая ни се иска да пожелаем – в
следващото издание да се включат
повече културни центрове и
институти в София. Също и български
участници и още финансисти, НДК, и
Министерството на културата, и
Столичната общинска култура. Всички
тези институции да бъдат добри да
предвидят феста в бюджетите си за
2004 година. И той да продължи поне
седмица, да обхване повече сцени,
да доведе хора от цялата страна, от
малкия балкански, а защо не и от
по-големия свят. Защото точно този
фест трябва да има шанс и да се
превърне в пролетната джаз-марка на
мъдрата ни столица, която, знае се,
според девиза си расте, но не
старее. Но дали е точно така и в
действителност, може да се съди по
критичното, но и добронамерено
отношението на цялото гражданство,
и на институциите в частност, към
изкуствата и към творческата
активност изобщо.
Iska mi se ne6to Acid Jazz Jungle + Etno .
Koga 6te 4uem ne6to ot tozi mix?
публикувано от: StasY на: 10.04.2003 16:44:38 часа
Като цяло, това беше най-добре организираният джаз фестивал за последните няколко години. Още повече - балансът между чужди и наши изпълнители, между топли и студени течения беше перфектен. Дай Боже повече такива прояви!
Нищо лошо няма в английските текстове на Явор, на български просто звучат по друг начин, изобщо - ГравитиКо са една съвсем прилична световна група, прекалено строго ги съдите!