Френският институт в България
и издателство „Колибри“
представиха световния бестселър
„Възмутете се!“
от Стефан Хесел
„Възмутете се“, есето, което взриви
книжния пазар в десетки държави и
предизвика нестихващ обществен
от...
Започваме новата тема с портрет на позабравения естет на словесността, който освен заради класическите произведения за деца следва да ценим и за цялостния му принос в българската култура. След думите за него може да се прочете и сбирка от Дринови стихове, създаващи естетически емоции както за децата, така и за възрастните.
Стоян Пейов Дринов (03.02.1883 – 07.08.1922) е роден в Панагюрище, точно по времето, когато именитият му чичо Марин Дринов, потопен в “карнавалната следосвобожденска неподреденост”, успява да участва сърцато в съграждането на българските институции, като полага усилия да не занемарява и привичните си книжовни занимания... В Румелия и в Княжеството зрее увереност и решителност за “изправяне със собствени сили” на следвоенните неправди. Константин Величков и Иван Вазов редактират в Пловдив сп. “Наука”, Васил Стоянов и Константин Иречек мислят и действат за възстановяване на Периодическото списание на Българското книжовно дружество, вече със седалище в София. Малкият Стоян учи в родния си град, вече в рамките на голяма България, продължава в Класическата гимназия, завършва история в Софийския университет. Учителства в село Баня, Панагюрско, след това и в София. От май 1903 г. министър на просвещението е Иван Шишманов, който по всякакъв начин се старае да създаде увереност у хората с книжовна нагласа, да постави образованието и културата, както и носителите на високи стремежи в българското общество, на пиадестал. Младият учител Дринов е имал възможност, но не пожелава да направи политическа кариера чрез естествената протекция на фамилията си. Но неговият свят завинаги е белязан от книгите като контрапункт на суетливото и преходното в общественото всекидневие. Сякаш загърбил злобите на деня, Стоян Дринов преоткрива несравнимото богатство на природата, на пернатия и животинския свят, на простите и ясни човешки взаимоотношения в родното градче и в панагюрското поле, уважението към смълчаната сила и сдържана мощ на планината– закрилница. Това е и светът, който споделя с читателите си, с него остава в съкровищницата на българската литература. В най- добрите негови стихове има естествена лекота и непринуденост, вдъхновена сякаш от уникалната природа на Средногорието, щастливо съчетана с потомствено чувство за красота, изящество, етичност и шеговита човешка солидарност. Но литературните занимания на Стоян Дринов не са посветени само на децата. Мисията му е и сред възрастните, особено след надживeните ужаси като военен кореспондент. “Късният” период на творчеството му е посветен на нови търсения, свързани не толкова с публицистичното разобличаване на военщината , колкото с позитивния личен пример за достойни обществени начинания. В София се ражда и синът му Людмил – едно рядко поетично дарование -, напуснал света само седемнайсетгодишен, но оставил след себе си една от най-изящните ученически стихосбирки на българския 20-ти век. През последните дни от живота си Стоян Дринов е библиотекар в Народната библиотека. По това време директор там е приятелят и съратник в книжовни начинания Стилиян Чилингиров. Заедно подреждат книга, посветена на “умните забави” – на театралното и рецитаторско изкуство, което дава друг живот на литературата. Преведени автори в Дриновия сборник са Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Надсон, Шевченко, Юлиуш Словацки, София Конопницка, Кнут Хамсун, Марк Твен и др. ”Детският писател” остро поставя и проблеми на възрастните, не може и да бъде по друг начин, защото лично се познава и твори заедно с Александър Божинов, Стилиян Чилингиров, Трифон Кунев (Ланчелото), Георги Стаматов, Йордан Йовков, Димитър Подвързачов, Елин Пелин, Димитър Бояджиев... Цялостното му книжовно дело е изключително богато и недооценено тъкмо във взаимодействието и в синтеза си с другите изкуства. Известно е, че по негови творби през първата половина на века са написани множество песни, някои от текстовете му са създадени специално за песенната сбирка на Д. Бойчев. Благородният деятел на българската словесност и на популярната култура от началото на двайсети век приживе успява да подреди и да издаде три книги: “Болният учител” 1912, пиеската “Кукувица кука” 1919, “Забави – дневни и вечерни” в два тома 1922. След тази година, съставени от други книжовници, някои от тях с не особено точен естетически усет, следват “Весели случки и стихове”, 1925; “Изворче” 1929; Съчинения Т. 1, 1938, под редакцията на Н.Т Дончев и Недю Горинов, с обещание и за втори том, който така и не излиза; “Люлка”1957, под редакцията на Ценко Цветанов; “Верни неразделни” 1964, под редакцията на Николай Янков; “Хорце” 1990, съставител Албена Янкова. Убедени сме, че Стоян Дринов е завинаги актуален книжовник и съгражданин, когото имаме основания да ценим както сред големите естети на световната словесност, така и като доблестен пример на непродължителен, но изключително ценностен житейски път. СБИРКА стихотворения на Стоян Дринов СЕЗОНИ Малък Сечко Малък Сечко, майстор славен, с майсторлъка си прославен: сутрин седне, па не става – шие, кърпи, прекроява. Взел кожуха на земята, па го реже и премята. Реже, реже, после шие и под него пак се скрие, ту я цяла разсъблича, ту отново я облича. Денем, нощем няма мира, все работи, все не спира. Предпролет Бял презморко, вей ми вей! Ясно слънце, грей ми грей! Снеговете очисти вред из полски широти. Тучна нива нека зрей! Ясно слънце, грей ми, грей! Май И полето, и гората в нова са премяна. Светят чисти небесата – месец май настана. Вятър леко от липите сладък дъх разнася. Птичка пее в синевите – Месец май при нас е. Месец май навред опива с красота и младост. Чучулига глас извива – Днес е ден за радост. Майски марш Как спокойно се заспива, как душата си почива – там, в зелената гора. Хей, ура, ура, ура! Вятър в китни клони трепне, лист с листеца нежно шепне – там в зелената гора. Хей ура, ура, ура! Славей сладко чурулика, извор бистро вечно блика – там в зелената гора. Хей, ура, ура, ура! Дъждец Тихо ръмкай, не преставай, равно поле напоявай! Напоявай със водица, нека бликне вред тревица, че от жега изгорена тя посърна и повена. Ръмкай, ръмкай, не преставай, равно поле напоявай! Капят листата Вятър сърдито свири в гората, бавно, безшумно, капят листата. В голи клонища дремят гнездата. Бягайте птички, капят листата. Пусто и тъжно вред на земята. Есен е вече, капят листата. Сняг Тихо леко от небето сняг се сипе по полето. Ситно ситни, ах не спирай, нивето ми вред покривай. Кръстом ниви са орани, с златно семе са насяни, златно семе загария, с пот и тежка неволия. Студ и вятър – всичко зъзне, златно семе ще измръзне. Ситно ситни, ах не спирай, нивето ми вред покривай! ПЕИЗАЖИ Поле Щом кат сляза аз надоле низ широко равно поле, дъх поема от дълбоко, па извикам нависоко: Мило ми си, равно поле, и нагоре, и надоле; мили ми са цветицата - звездни багри в небесата; мирисът ти на тревата, блясъкът ти от росата; мили твойте ниви златни и простори необятни; и угари набраздени, с пот селяшки напоени! Мило ми си, равно поле и нагоре, и надоле! Поточе Пенесто поточе мята се игриво, скача, пей, клокочи, бърза като живо. Край брега върбите в него се оглеждат, тамо над струите тихичко нареждат. Славей във листата кръшен глас извива – пени се водата, бърза като жива. Изворче Сред полето дъб вековен тихо клати китни клони, а под него животворен, извор сладостно ромони. Ако лете в маранята прашен пътник там помине, ще си сръбне от водата и ще седне да почине. А над него се навеждат китни клонки и тогава листи шушнат и нареждат: Тук се сладко отморява!.. Вятър Буйни ветре, спри, не вей, тучни ниви не люлей! Тъй, полека, престани, класовете не рони: класовете златен плод дар за мъки и за пот. Буйни ветре, престани, класовете не рони! Балканът Високо, до небето, извишен, мълчалив, ширее се Балканът, замислен, горделив. През векове редица свидетел е бил той на кървави двубои на подвизи безброй. С хайдушките си пазви от мъки и беди закрилник бил е често на нашите деди. Затуй и днеска още приказват по света: “Балканът за България закрилник е, баща!” ЦВЕТЯ Теменужка Аз съм ситна и свенлива, из присоите раста, мъдроока, миризлива и с цветенца – красота. Аз съм нежна теменужка, мойта майка ме прати да ви бъда мила дружка, пролет тук догде цъфти. Мак Аз расна из нивята и в полски шир зелен. Я вижте ми венеца – кат кръв е той червен. Не дъхам, не мириша, но пак съм хубавец, пред мен отстъпя даже и синият синчец. Мен всеки ще познае по алений калпак, що кичи ми главата. Аз дивият съм мак. Разговор на цветята Лилията: Аз съм лилия красива, давам чуден аромат. В мен пчелата работлива мед събира си сама. На стеблото си високо имам бяла аз глава. Листи перя нашироко, но не хваля се с това. Пеперудата крилата, чичо бръмбарчо зелен, вси мушичета хвъркати като свой спохождат мен. Розата: Аз съм роза хубавица, нямам равна в тоя свят. На цветята съм царица, дъхам сладък аромат. Който с мен се подиграва, жиля и бода със яд, Но пък всеки ми прощава – мен обича стар и млад. Резедата: Без стебло съм аз високо, моят цвят не е богат, но изпращам нашироко своя сладък аромат. Вред, където поглед спрете, ще да зърнете и мен. Аз съм в скромните букети, па и в царски парк зелен. И зелена съм всегда, аз се казвам резеда. МАЛКИ ПОЕМИ Животът на човека Направи Бог земята и всички живи твари, па седна да почине кат всеки майстор стари. Щом седна и човекът – най висшето творение – пред него там застана и падна на колене. И тихо, и смирено така му заговори: - Благодаря ти Боже, човек че мене стори, но искал бих да зная какво ми си орисал и колко да живея в тефтера си записал? И тъй му Бог отвърна: - Ще властваш над земята и всички земни твари в полето и в гората; доволно и честито животът ще отмине. Човече ще живееш ти тридесет години. - Как, тридесет години, та туй е много малко!.. – простена человека и се разплака жалко. В туй време ето вола и той пред Бог застана, измука важно важно и реч такваз подхвана: - Благодаря ти, Боже, че вол ме ти направи, че ме дари със здраве, рога че ми постави... Но дойдох да узная какво си ми орисал и колко да живея в тефтера си записал?.. И тъй му Бог отвърна: - Ти ще ореш земята, без ропот ще създаваш на другите благата и сред тегло безмерно животът ще премине. И воле, ще живееш до тридесет години. - Как, тридесет години – простена жално волът – и десет са ми много щом чака ме неволя. - Дай двайсетте на мене! – човекът се обади. - Да бъде! – Бог отсъди И двайсетте му даде. Живее человека, живее от тогава, но тридесет години човешки преживява. Живее той в охолство и весел, и благатък, живей живот безгрижен, макар и много кратък... Но трийсет щом прехвърли, той заживява волски: оре, копай засява из целините полски. Работи неуморно, все труди се, все шъта, ту челяд да изхрани, ту домец да поскъта. Не си доспива нивга, почивка той не знае. Тегло и труд безмерен – животът му това е. Цуцулан Цуцул, Цуцул, Цуцулан - жаден, гладен и непран - из гората сам тършува, трески сбира, та кярува. Ей насреща Кум Вълкан: - Дай калпака, Цуцулан! Давай Цуцул и придавай, ил с душица се прощавай! - Взимай, взимай, Кум Вълкан, жив да бъде Цуцулан. Цуцул, Цуцул, Цуцулан жаден, гладен и непран из гората сам тършува, трески сбира, та кярува. Ей насреща Бай Лисан: -Дай ми риза, Цуцулан! Давай Цуцул и придавай, ил с душица се прощавай! -Взимай, взимай, Бай Лисан, жив да бъде Цуцулан. Цуцул, Цуцул, Цуцулан жаден, гладен и непран из гората сам тършува, трески сбира, та кярува. Ей насреща Сват Мецан: Дай абичка, Цуцулан! Давай Цуцул и придавай, ил с душица се прощавай! - Взимай, взимай, Сват Мецан! Жив да бъде Цуцулан! Жив остана Цуцулан – Жаден, гладен и ... обран. Заешка война Заешкото храбро племе от старинно още време бе спечелило отвред неприятели безчет: вълци, мечки, и лисици псета, риби, хищни птици, че и други – нямат край! И от всички – то се знай – заешкото племе страда и от ден на ден пропада. Мисли заешкият цар – храбър, важен господар – що да стори, що да прави, свойто племе да избави? Най-подир реши, с война вред по цялата страна да изтреби враговете хищни, злобни и проклети. Ала по-преди той сам на съвет свика голям престарелите велможи, своя план пред тях изложи, съгласи ги и тогаз обяви война завчас. С многобройни манифести мигом страшното известие на широко прогърмя вред по цялата земя. Зайци храбри, все войскари, от полета и чукари и от близо и далеч ей ги че се сбраха веч. И в редици се строиха, пушки пред нозе туриха. Ей го, иде Царят сам, Важно, важно смига тям, поздрави ги, каза строго: - Враговете ни са много, но не бойте се от тях, бийте, удряйте без страх! Туй е царската ми воля, заповядвям – не се моля – храбреци, след мен напред, срещу всеки враг заклет. Па тръбата до устата той намести със ръката, героично я вирна и юнашката свирна из все сила, колко може. Но.. какво..о, чудо, Боже, в заешкия легион чу се крясък, чу се стон и юначните войскари в бяс хвръкнаха кой де свари. Царят им пред тях лети, па се кръсти и шепти: - Много кръв се би проляла, но побърка туй.. сигнала. (с) Аудиториум 2003г., Всички права запазени. Подбор и редакция – Румен Спасов
Румене, браво! Дейност като твоята за популяризиране на стойностните неща с адрес нашия иначе малък градец е достойно за похвала. Впрочем могат ли външни автори да допринасят за разнообразяването на тази прекрасна страница?
публикувано от: Стоян на: 28.09.2005 15:51:31 часа
EI ISIPNQCI KO SA ZANIMAVATE S TAPATA LITERATURA
публикувано от: crasher на: 19.03.2005 18:37:11 часа
Защо рубриката се нарича "Другата класика". Стоян Дринов винаги е бил официално признат книжовник, автор е и на учебници. Според мен няма "много класики" вбългарската литература.
публикувано от: Виктор на: 22.04.2003 15:29:38 часа
