Френският институт в България
и издателство „Колибри“
представиха световния бестселър
„Възмутете се!“
от Стефан Хесел
„Възмутете се“, есето, което взриви
книжния пазар в десетки държави и
предизвика нестихващ обществен
от...
"Нежен скандал" от времената,
когато все още имаше илюзии, че
университетските хора ще се поддържат
взаимно в духовните и в книжовноте си
начинания. В последствие се разбра,
че наистина ще го правят, но не и
"всеки с всекиго". Нищо по-
естествено, впрочем...
Всеки проблем на новата публичност
(както и всеки университетски
проблем) фокусира от една страна
множество обществени
неадекватности, а от друга -
неадекватността на множеството
университетски личности, на тези,
които не просто трябва да оцелеят в
"екзистенциално свирепата
ситуация", но и които имат
потенциал за призвание да са
"духовни водачи", да са отговорни
за (и през) утрешния по-съвършен
ден на обществото. Впрочем
страховитото клише "духовен водач"
или "будител на народа" или "едро
скроена личност" по нашенско винаги
са звучали извън-човешки, покрай-
човешки, свръх-човешки. За
неновостта на точно тази
извънмерност и митологичност ще
стане дума другаде, сега е
достатъчно да се съгласим колко
вредна е, как всъщност играе в един
отбор с бездуховността и с
нихилизма...
С "липсата на публичност"
на проекта "Нова публичност" се
изчерпаха самокритичните бележки на
началниците (тази дума следва все
повече да означава "тези които са
започнали") Кьосев, Еленков,
Хранова. Защото субективността на
подбора, която подчертаха на
поредния семинар, организиран от
Центъра за изкуства "Сорос", е
повече комплимент. И е крайно време
да се възприема като естественост и
дори задължителност в
интелектуалното пространство на
текстове и жестове. Най-малкото -
показва действителен личностен
ангажимент, колкото и несъвършен да
е човекът (в това число и
личността) всъщност. Знае се, че
действено интелигентният, който за
жалост е така рядко откриваем по
нашенско (дори в университета), си
избира внимателно с какво се
захваща.
Все по-скептичен съм за
този проект по няколко причини.
Първо - вярвам, че всяка една от
личностите в споменатия триумвират
може да състави интелигентна книга,
но не вярвам на комисията, която
образуват. Критериите на тази
комисия са само артикулирани, но
всъщност нещата се решават от
извънреторични реалности. Фактът на
липсващата публичност на "нова
публичност" е колкото парадоксален,
толкова и естествен. Защото целта
на проекта не е просто да издаде
поредния многоречив сборник. Още
повече - от университетските
годишници той успя с първия си брой
да прихване лошотията да излиза с
година-две по-късно. Това не е
ориенталщина сама за себе си. Това
е многозначност, която казва:
позната липса на стратегия, вписана
в тъканта на реалностите, на
културата тук и днес. Неадекватност
във време, когато да имаш
информация означава да знаеш, че
тухлата е паднала, при това
достатъчно време преди факта на
падането... И ако съставителството
на сборник с несъвършените текстове
на позабравени български философи
отпреди петдесет и повече години
помага да си отговорим "Защо сме
такива?" много повече от всичките
томове на монолитните схоластици по
българско, то съставителството на
днешните български дебати, които с
многотията си отдавна са преминали
критичния праг на рационална
чуваемост, прилича на
"работохолизъм по инерция", или на
непремерено централистично усилие,
или на двете заедно и на още неща,
които надали ще изглеждат смислени
дори за въображаемия български
читател от бъдещето, още по-малко -
за днешния четящ на английски.
Абсурд е да се мисли, че тримата
модератори на "Нова публичност" -
типични български литератори - имат
изобщо наум да обърнат към себе си
изискванията, които предявяват към
изданията за култура - да се знае
кой ще им чете сборника и което е
особено важно - да се реализира
продажбата му. От тук произтича
недоверието ми към тях като
оценителии на проектите.
Неадекватността, измислеността,
книжността и в крайна сметка вече
лошият субективизъм на критериите е
естествен за хора, които не само че
не са помирисвали пазара, но и
открито се гнусят да го направят. И
затова дори не виждат колко
левичарски всъщност са
жестикулациите, че не се работи за
пари, че подбудите са идеалистични,
че става дума за една "чиста
духовност", пред която трябва да се
пристъпва само с респект. Зад
всичко това прозира или двоен
стандарт или липса на адекватен
стандарт. Така целта на "нова
публичност" все повече ми се види
(и не само на мен) да е това: да
легитимира трима началници (в най-
калпавия познат по българско смисъл
на думата) на изданията за култура.
Или това: в епохата на "засраменото
слово", изнесло на гърба си толкова
човеконенавистничество през
отминалия век, да прави словесен
сборник на българските дебати, даже
само на тези, които са преводими на
английски език. Или това: да
усъвършенства изданията за култура,
като ги контролира по вехт
държавнически тертип, възползвайки
се от агонията им... Трагични
познатости не от вчера в страната
ни, заедно с отвратителното
недоверие и подценяване на
конкретната творческа личност, на
частното усилие.
Ново е, че вместо
подписване със собственото име на
човека-комисия в Центъра за
изкуства "Сорос"(съвпадащ от
известно време с човека-програма в
уважаваната Фондация "Отворено
общество"), има говорене за
изисквания от "отвъд океана". Ха
доказвай, че Джордж Сорос -
благородният последовател на Карл
Попър, за който въпрос на
интелектуално достойнство е да не
абсолютизира еднозначно мнението си
по който и да е проблем, е
цензор...
И понеже стана дума за
отговорности - да си отговорен,
(дори в университетите) отдавна не
значи просто "да пишеш правилно"
или "да говориш овладяно". Нещо
повече, зад писането по законите на
общоприетата правилност и зад
прекалената убедителност на
реториката отдавна личат "двойните
стандарти". А те по нашенско се
оказаха не само стандарти на
социализма, но и на демокрацията.
Междувременно схоластиката отдавна
не е интересна нито в Хайделберг и
Гьотинген, нито в Оксфорд, вероятно
защото германците и англичаните са
внимателно вгледани в биографиите
си. И в биографиите на
себеподобните околни, с които е
въпрос на самосъхранение (като
съхранение на ценностите, а не като
оцеляване) да взаимодействат.
В заключение искам да
подчертая, че всичко изразено по-
горе съществува (макар написано по-
атрактивно, та чак скандално, но в
никакъв случай махаленски заядливо)
в четивото "Несубсидирани
размисли", за което дори Александър
Кьосев не откри причината да не се
публикува. Прочее, ще се радвам да
бъда опроверган, но лошо
литературната и затова агонизираща
"Нова публичност" в настоящия си
вид е знак за представително
докарване пред някого или за
печелене на псевдо авторитет по
"университантски" критерии, но не и
проект, обгрижващ бъдещето на
родните издания за изкуство и
култура.
(c) Аудиториум 1998. Всички права
запазени
Бих могъл да го публикувам и него, но това е текст, една степен по-разпален от приличното, дори за "Аудиториум". Ако наистина проявявате интерес, обадете се, ще ви предоставя текста, лично на Вас.
публикувано от: Redaktora на: 26.06.2003 09:54:59 часа
Mnogo cenen tekst - kritichen i spravedliv. A kak moga da se zapoznaja s "Nesubsidirani razmisli?
публикувано от: Georgi на: 18.06.2003 12:43:43 часа
