www.auditorium.art.bg
Аудиториум - издание за университетска култура
ЗА НАС
ЦЕЛИ
КОНТАКТИ
ВЪЗМОЖНОСТИ
ВРЪЗКИ
начало  »   университетски клуб »


Подкрепете Аудиториум


   Новини

17 Октомври 2011
ПО-ЛОШОТО ОТ НАПРАЗНИЯ АПЕЛ Е ЛИПСАТА НА АПЕЛ

Френският институт в България и издателство „Колибри“ представиха световния бестселър „Възмутете се!“ от Стефан Хесел „Възмутете се“, есето, което взриви книжния пазар в десетки държави и предизвика нестихващ обществен от...



ПУБЛИЧНОСТИТЕ, УНИВЕРСИТЕТИТЕ, ДЕБАТИТЕ В НОВА РЕДАКЦИЯ

Екип, 17.07.2003 г.

Редакторът в "Литературен вестник" Пламен Дойнов покани на 14 декември 2001 г. за разговор в Националния студентски дом д-р Владимир Атанасов, министър на образованието и науката, Михаил Неделчев, ръководител на Департамент "Нова българистика" към НБУ, председател на Сдружение на български писатели, и Румен Спасов, автор на книгата с университетска критика и есеистика "Култура или война", издадена току що от Академичния център за литература и култура. В центъра на дискусията бе поставен проблемът за разкъсаните публичности и усилията за тяхното събиране в контекста на университетското битие. Позволяваме си да пре-публикуваме разговора след “Литературен вестник”, в една нова и по-прецизна, от гледна точка на “Аудиториум”, редакция. Темата “образование по литература” остана за обещан и от тримата участници бъдещ разговор, в който биха се включили и други колеги.

Пламен Дойнов:
Вярно ли е, че има криза на публичността в България, че има криза на езиците в различните публичности?
Владимир Атанасов:
От една страна, има такава криза, а от друга, все повече се капсулираме в себе си, в "своята" публичност. Струва ми се, че трябва да се вслушаме в езика на другия, да седнем около масата на разбирането и да направим усилието да се чуем. Защото би трябвало да има езици, които съграждат сравнително единна публичност.
Михаил Неделчев:
Опитвам се да защитавам гледището, че публичностите са много и кризата не е една. Има кризи в различни зони. В различни публичности се разгръщат разнотипни кризи. Едната е кризата на незавършването на публичните дебати. Дебатите изведнъж ескалират, след което бързо изгарят. Другата криза е на публичните личности. Една личност може да бъде публична в една зона, но в друга зона - абсолютно непозната, неопубличностена. Третият тип криза е кризата на несговарящите езици. Има някакво враждебно разподобяване на различните социолекти. Характерна е позицията: "Аз говоря този език и не желая да бъда разбиран от хора, които говорят други социални езици".
Румен Спасов:
Кризата на езиците произтича от кризата на институциите, които са призвани да създават публичност. Например, университетският човек е най-самокритичен. Той казва: "В училище нещата не са както трябва. В университета нещата не вървят." В тази самокритика той не е показен, не е приказлив. Нека се запитаме: какво средство за комуникация е и мълчанието, след като е имало злоупотреба с огромно количество думи? Впрочем за тази злоупотреба е валидно и сегашното време, но докато преди се злоупотребяваше в условията на липсващото многообразие, сега огромният поток информация по някакъв парадоксален начин пречи да бъдем информирани, още по-малко - да сме отзивчиви. Днес много повече субекти са с възможност да участват в публичността. Но въздействащото реализиране на тази възможност е проблематично.
Пламен Дойнов:
Какво наложи през 2001 г. множество университетски личности - преподаватели да влязат в законодателната и в изпълнителната власт? Какво точно се случи? Изведнъж се оказа, че се извършиха интензивни преходи от една към друга публичност.
Владимир Атанасов:
Не мисля, че е нещо изненадващо за онези, които следят процесите в социалната комуникация. Може да се мисли, че университетският човек е по-скоро мълчалив. Отивайки в политическата публичност, му се предоставя възможност неговата интелектуална позиция да бъде чута.
Михаил Неделчев:
Въпросът за преходите от една към друга публичност през 2001 година трябва да получи обяснение в контекста на онова, което се случи през последните 12 години. Отново става въпрос за опит на политическото да присвоява морални авторитети. Още през 1989 г. бяха ползвани авторитетите на певци, артисти, писатели, а през 2001 г. се посегна към фонда от морални авторитети, с който разполагат университетите. Това е демонстрация на една от кризите, за които говорих - кризата на публичните, на политическите личности. Има тенденция отново да се произвеждат политически личности, дошли от други зони. Фондът на политическия елит се оказа недостатъчен, силно девалвиран, затова има ново попълване на този фонд. Само по себе си това не е лошо. Но, разбира се, това говори за нестабилността на самата политическа класа. Измина един 12-годишен цикъл, а стабилитет не настъпи.
Румен Спасов:
Не бива да очакваме, нито да поощряваме стабилитет на “политическата класа”. Поне не на типа стабилност, познат у нас от соц.-времената. Нестабилността е естествено състояние на постмодерното общество и на постмодерната личност. Въпросът е че хората, които са минали през университета, в които университетският дух е оставил някакъв ценностен белег, са свикнали да бъдат взискателни към себе си преди всичко. Така те пренасят моралния си авторитет в институциите, които всички мислят като не толкова морални. Според мен по този начин те губят малко нещо от собствената си стабилност като духовни личности, бих казал че се жертват в някакъв смисъл. Принудени са да изоставят с-мисленото си битие, за да бъдят по-действени. И по-грешащи. Или заложници на други хора, с неуниверситетски критерии, спрямо които следва да предприемат и “непопулярни” мерки. Това е една осъзната необходимост, макар да нарушава удобството в битността на духовния човек... Но в стабилното общество стабилни трябва да са институциите, които репродуцират ценности, а не силово-властовите институции. Такива са университетите, училищата, сферата на културата... Това следва да са “островите на стабилност”, а не министерският съвет или пък “четвъртата власт”.
Михаил Неделчев:
Това се решава индивидуално. Всяка персонализация на моралния авторитет подлага на драматична реализация себе си в рамките на политическото. Не означава, че ако един морален авторитет направи преход в една институция, това автоматично дарява с морал тази институция. Това е опит на политическото да извърши този траснсфер, но той не винаги се увенчава с успех.
Пламен Дойнов:
Има ли предел този непрекъснат трансфер? Защо все се оказва, че в България постоянно се явява някаква нужда от инжектиране на морал в политическото и институционалното?
Владимир Атанасов:
Това го мислим в аспекта на политическото и на етическото, на моралното. Очевидно съществува дебат между политическото и моралното. Този дебат е неизговорим, трудноудържим и затова често прекъсва. По простата причина, че от моралното се е отвяло твърде много в политическото, т.е. моралното се е политизирало и е отслабнало, изсъхнало. Така е останал един гол политически език, който не може да бъде убедителен за хората. В същото време трябва да приемем, че всеки дебат се самоизчерпва не защото достига до своя естествен финал, а защото аргументите започват да стават взаимно неразбираеми. Тогава дебатът прекъсва и той се превръща в малка трагедия. Прекъсващият дебат е една малка трагедия на публичността. Често пъти това остава незабелязано. Толкова прибързано прекъснати дебати можем да си припомним през последните години, че ако се обърнем назад, ще се ужасим от трагедиите, които застилат близкото минало. От друга страна самата концентрация на морални авторитети в университетите би могла да бъде генератор на политическото. Университетският преподавател стъпва на политическата сцена по няколко причини. Не изключвам желанието за политическа кариера. Но има и нещо друго, по-съществено. Неговият глас - да кажем, морален или професионален - дълго време е бил в състояние на стаяване, на нечуване. Като че ли политическото дава този парадоксален регистър на чуваемостта.
Пламен Дойнов:
Владимир Атанасов е преподавател в държавен университет, а Михаил Неделчев - в частен университет. Какви са разликите между "частните" и "държавните" университети в България?
Михаил Неделчев:
Мен ми е малко неудобно от министър Атанасов, защото ще говоря малко антидържавно. Имам десетилетна натрупана аверзия към държавния университет. Може би не съм прав. Тя е лична, биографична и съвсем откровено я заявявам. Когато бях за кратко време аспирант и си представих, че цял живот ще се кланям на един или друг и ще повтарям "другарю професор, другарю професор", когато осъзнах, че е абсолютно неизбежна тази йерархичност, аз просто напуснах университета. Тоест аз тогава се отказах от академична кариера и сега се върнах към нея, защото стана възможно тя да се реализира в един частен университет. Разбира се, всеки университет би трябвало да е йерархизиран. Но за мен държавният университет е прекалено силно йерархизиран. Той изпълнява задължителностите на държавната поръчка и не може да страни от идеята за цялото, от идеята за универсалността. Но пък ако частният университет се развива независимо от идеята за универсалното, той се обрича на някакво маргинално, алтернативно- артистично съществуване. Нов български университет не е такъв. Той също е закърмен с идеята за универсалното. Къде е разликата? Бих казал, че разликата е предимно в това, че преподавателят в държавния университет е все пак държавен служител, а преподавателят в частния университет е служител в частно учреждение. Той в много по- голяма степен е изпълнен от идеята, че интересите, които защитава, са частни интереси. Те са частни както по отношение на преподавателската общност, така и по отношение на студентите в университета. Преподавателят в частния университет няма сигурност по отношение на своята академична кариера. От него зависи тази кариера, той не е абониран за нея, както е в държавния университет. Преподавателят в частния университет, ако е преизпълнен от тази идея за частност, не се държи като своеобразен началник спрямо своите студенти и асистенти. За съжаление, преподавателят с висок ранг в държавния университет, без да иска, е изпълнен с идеята за своето институционално величие, нещо, което в един частен университет трудно може да се получи.
Владимир Атанасов:
Мога да кажа, че в мое лице министърът и преподавателят в държавния университет се съгласиха в тази позиция. От друга страна, ми се иска да предложа и малко по- различна гледна точка. Държавният университет създава сигурност. Той предлага инструменти, които частният университет трудно може да предложи - за гарантирано кариерно и професионално развитие на своите преподаватели. Но когато един преподавател с висок ранг в държавен университет започне грубо да напътства своите студенти и асистенти, той очевидно забравя, че неговата заплата се формира на базата на издръжката на един студент, на базата на общото за страната икономическо и социално развитие. Затова и заплатата му е еднаква със заплатите в другите държавни университети. Частното образование предлага по-богати възможности - по-голяма гъвкавост и вариативност на курсовете за обучение, по-добра мобилност и достъпност до интелектуални запаси. Докато, уви, държавното образование продължава да бъде по-статично. Но кариерата, званието, степента, мястото в йерархията на държавния университет се оказват изключително важни.
Румен Спасов:
В частния университет също има йерархии, но те са нерегламентирани, неформални, бих казал – интуитивни. В този смисъл йерархиите там приличат на йерархиите в индивидуалното съзнание на университетския човек и нямат нищо общо с кариреризма. Много по-здрави и по-близо до ценностите са. Формалните йерархии от военизиран тип всъщност прокуждат мои състуденти и по-млади от мен хора и от науката, и от България. В чуждите университети (и общества) те намират по-голяма степен на освободеност, на поемане на лична отговорност за това какъв си и какъв искаш да бъдеш като зачетена автономна индивидуалност, а не само като член на някакво подредено със сходни задължения на всичките му членове.
Пламен Дойнов:
А къде минават границите на университетската автономия и на зависимостите от държавния бюджет?
Владимир Атанасов:
През 1990 г. беше приет Законът за университетската автономия. През 1995 г. Законът за висше образование на практика не много деликатно премахна автономията. Когато защитават някаква своя позиция, университетите обикновено се позовават на автономията си. Но когато стане дума за поемане на отговорност за икономически решения, те веднага отправят своите активни искания към държавата. Това е вътрешен парадокс, който може да се реши по два начина. Или чрез балансирана позиция на ректорите и държавата, или чрез закон. Нужно е взаимно регулиране на институциите и техните интереси.
Михаил Неделчев:
Илюзия е да се говори, че в България университетите - не само държавните, но и частните - могат да бъдат напълно автономни. Става дума не само за бюджетна зависимост, но и за институционална зависимост. Самият факт, че те са зависими от висши съвети, които разрешават съответното титулуване и академично израстване на преподаванелите е показателен. Оказва се, че всички университети са включени в една сложна верига от взаимозависимости, която пречи на някои от тях да съществуват. С какво, например, са автономни обединените университети на Калифорния? Те са огромни собственици. Те формират бюджетите си от собствеността върху много земи и от какво ли не още, включително и от приходите на своето патентно бюро. Там става въпрос за милиарди долари. За каква зависимост изобщо от американската държава може да иде реч! България съществува под критичната си маса, за да може някой университет в нея да излъчва институционална или друга мощ. Аз си задавам един тъжен въпрос: Може ли в една малка и бедна държава университетите да са автономни? Автономията предполага натрупване и преразпределение не само на парични, но и на интелектуални излишества. Ние всички сме обречени на взаимозависимост, което абсурдизира самата идея за автономия. Как може да постигне автономност един университет, който непрекъснато изживява някаква криза! На какъв тумбак ще сложи тежко чифте пищови, когато непрекъснато проси!
Румен Спасов:
Парадоксално е че у нас има много пустеещи земи, които нито са частни, нито са държавни – законодателството за тях е такава метафизика, че човек може да се грижи за тях не подпомогнат от законодателството и “местните власти”, а в борба с тях. По същия начин има и много пустеещи университетски имоти. Имам предвид не само къщата-дарение на Фондация “Васил Берон” на ул. “Гурко” – там е оповестен някакъв невъзможен конкурс за отдаване под наем за стотици хиляди лева месечно... Банка–наемател – до там стига предприемчивостта на някои университетски мениджъри... За тях единственият начин да си автономен е да имаш скрити пари в своята си каса. Автономията означава да населяваш и да управляваш имотите си разумно. И с мисъл за реализацията на възпитаниците си, които пренасят университетските идеали в обществото. Защото ако днешна Калифорния е образец, то е защото университетът не се е свил в оградата си, а е населявал и облагородявал постепенно все по- големи територии. В пространствен, в икономически и във всякакъв смисъл. Мисля най-ранният образец за това е градчето Оксфорд.
Пламен Дойнов:
Има тук един нюанс. Ние по навик разглеждаме автономията на университета спрямо държавата. Но може да има автономия и спрямо пазара. Един университет не бива да бъде автономен от пазара. Защото точно успехите му там са гаранции за неговата автономия. Когато университетът влиза в обмен с други университети, с други социални пространства, когато участва в пазара на образованието, той достатъчно ясно регламентира и излъчва своята автономия. Така се връщаме към началото на нашия разговор. В днешния свят съществуват много разкъсани, автономни публичности, но ние трябва да търсим възможностите на говоренето - да споделяме позиции, да търсим компромиса в това споделяне, да сговаряме тези автономни публичности. Не можем рязко да разделяме държавен университет като Софийския и един частен университет като Нов български университет. Давам ги за пример, защото като че ли между тях най-бързо се установиха взаимоотношения на взаимопроникване на публичностите.
Румен Спасов:
Не желая да мисля за Софийския университет просто като за държавен университет. Има механизми, които да правят държавния университет все по-малко държавен. Благодарение на своите випускници, които присъстват навсякъде в обществото, той може да реализира този свой символен капитал. Няма как, когато един университет излъчва трима президенти, двама председатели на парламента и прочее държавници и това да не е университетски капитал. Има и друго - класическият университет възниква като част от града и целият град е свързан с него. Това е град - като градеж, като общ дом. Проблемът е, че в нашите университети личи понякога една лоша държавност. Трябва им повече артистичност. Дали ще я наречем “Седемте свободни изкуства” или по някакъв друг начин, но изкуствата, игрите в смислите на скандинавския философ, следва повече да намират място. Студентите трябва да търсят други пътища, при това заедно с преподавателите си и с университетските ръководства. А не просто да се търси едното увеличаване броя на студентите... И това да е едва ли не единствен показател за престиж на университета.
Михаил Неделчев:
България не е извън европейската тенденция за радикално увеличаване на броя на студентите. Ние по-скоро би трябвало да си отговорим на въпроса: Какво правим с тези студенти? За какво ги готвим? В едни специалности има по-малко студенти, а в други са изключително много. Например, в правото. Много студенти са избрали тази полоса между гражданското и политическото. Всички ние днес сме доминирани от юристите и икономистите. Това, разбира се, е свързано с глобализацията, с интеграционните процеси. Това е нормално и ние не можем да останем встрани от тези световни тенденции. Ако говорим с оглед на определено общо университетско поле, ние като филолози сме някак маргинализирани там. Това е очевидно.
Владимир Атанасов:
Независимо дали е държавен или частен, самата фирма "университет", поставена на фасадата на някое регионално училище, обещава високи социални гаранции. Разбира се, има напрежения между "държавното" и "частното" образование. Един частен университет по-лесно се адаптира към социалните промени, въвежда нови специалности, нови курсове. Привличайки студенти, може да им гарантираме висок социален ръст. Кой го прави по-атрактивно? Частният или държавният университет? Аз бих се затруднил да отговоря категорично на този въпрос.
Пламен Дойнов:
Колко трябва да бъдат университетите в България? Обществото се фиксира в големия брой университети у нас - 47. Как са възможни тези числа?
Румен Спасов:
Не бива да говорим, че университетите са много в България. По-добре повече университети, отколкото казарми.
Пламен Дойнов:
Така поставен изборът, разбира се, е ясен...
Румен Спасов:
Ние пак по старому сме критични към институциите, в които сме. Но колко са казармите в България и колко трябва да бъдат? Дали това не е същественият въпрос? Дали не е по- добре министерството на образованието и науката да бъде взискателно не към университетите, а да разшири проблема към по-широки обществени сфери? Например да намери начин да “изисква” спрямо други, по-силови и недиалогични институции и министерства. Йордан Радичков казва че по нашенско все още магаретата зобат това, което се полага на конете. Струва ми се че военните и полицаите у нас продължават да потъпкват културата и образоваността. По същия и по-още по безцеремонен начин... Остатък от "лошата силовост" е и огромната нашенска непродуктивна бюрокрация, и уличната престъпност, и битовото насилие, и елементаризма в популярните български представи за “оцеляване”, и недалновидността в “инвестициите” на новобогаташите. В София на двеста квадратни метра за три седмици могат да изникнат три бензиностанции. Но има училища, които изглеждат като че от трийсет години не са ремонтирани. Всичко това крещи, че страната ни все още се населява от люде с военизирано, а не с университетско съзнание. Не в закриване на университетите е въпросът.
Пламен Дойнов:
И все пак един директен въпрос: Кога може и кога трябва да се закрие един университет?
Владимир Атанасов:
Засега ще закрием казармите... Но аз, разбира се, се отнасям с голяма сериозност към този въпрос. Например, Коста Рика не поддържа казарми, а поддържа само 6 университета. Но това не й пречи да бъде на второ място в Южна Америка по високо технологическо развитие. Днес имаме 80-90 хиляди военослужещи, а студенти - 250 или 260 хиляди. В този аспект България изпреварва очакванията към нея. Затова проблемът стои малко встрани от сблъсъка - казарма или университет. Макар че заплахата да станеш войник, често се превръща в стимул да станеш студент.
Румен Спасов:
Вижте, тук не става въпрос, че ще си в казармата за две, една година или за няколко месеца. Въпросът е че самото ни общество е вътрешно военизирано.
Михаил Неделчев:
Не обичам да се поставят въпроси за закриване на университети. Университетите са колективни персони и могат като такива просто да умрат. Както умират и градовете. Самата идея, че те са нещо, което може да бъде закрито или институционално признато, не ми харесва. Университетът би трябвало непрекъснато да се самосъздава и себедоказва. Това само по себе си стои извън процедурата по легализация и акредитация, които инак са неизбежни. Но това са сложни процеси, които не винаги са синхронни. Един университет може да изпревари своята акредитация, а друг - може отдавна да е напуснал високото равнище от времето, когато е бил акредитиран. Университетите си имат своя слава. На един му се носи славата, че в него дават лесно диплома, че едва ли не отиваш и си я купуваш. Има и такива университети в България. Тази слава е лоша слава за един бъдещ работодател. За други университети се знае, че дипломата от тях може да ти осигури добро професионално развитие. Вместо да занимаваме с това от 47 да станат например 25 университета, защо да не се поръча едно социологическо проучване за публичните образи на университетите в съответните региони и в страната като цяло. Какво се знае, какво се говори за тези университети? Нека университетите да бъдат обгледани като 47 публични личности, които да имат рейтинг и да се изучат в сравнителен план. Колко да бъдат университетите? Въпросът е и геополитически, и икономически. Едно средно бургаско семейство, което не може да си разреши пътувания до София, ще предпочете момичето му да работи в магазин или да учи в Бургаския свободен университет. В момента България е една разбита, фрагментаризирана територия. Този лош регионализъм се изразява в местната амбиция един град да си има университет, дори и заради това, че един студент по- лесно може да се издържа в собствения си град и същеврменно да не бъде изпуснат, да не стане чужд. Това са важни социално- психологически аспекти.
Румен Спасов:
Понякога за един студент е по-добре да бъде по-далеч от семейството си, от родителите си – така е поставен в ситуация на самостоятелност. София трябва да стане любим град не само на българските, но и на студенти от околните страни. Студенти, които преживяват точно тук най-мисловните и най- емоционалните си години. Университетите ни са призвани и за това - да направят границите ни подвижни. Например, идват от Скопие в София да следват. Защо, например, в Русе да не учат румънци или молдовци? Защо да няма три моста на Дунав, вместо да спорим къде да бъде вторият?
Михаил Неделчев:
Това на езика на европейската интеграция се нарича "еврорегиони" - мембрани около границите, които носят характеристиките на едната и другата система и същевременно представляват себе си.
Румен Спасов:
В университета на Саарбрюкен голяма част от студентите са французи, които всяка сутрин преминават границата, за да слушат лекциите на немски преподаватели с авторитет във Франция. Може ли обаче един наш доморасъл историк или плакатен идеолог на българския патриотизъм да бъде интересен за родени в Румъния или в Поморавието, или в Охрид, или в Солун, или в Одрин съвременни хуманитаристи-студенти, та били те и от на-български произход? Каква наука и какво по- привлекателно приложение на точните науки предлагаме у нас в сравнение с околностите – това е същественият въпрос.
Михаил Неделчев:
По принцип студентите са пътуващи хора. Но за да бъдат пътуващи тук у нас, нашата страна трябва да бъде лесна за пътуване. В момента България не е такава страна. Казвам го със съжаление. В момента от Бургас, от Варна, от Русе пътуват много по-малко хора в сравнение отпреди 1989 г. Средният студент пътува по-рядко. Разбира се, студентът би трябвало да следва в друг, а не в своя роден, град. Например, в Упсала всяка година се събират випускниците на университета, които идват от различни краища на страната, наложили шапки, по които се отличават съответните региони. В България става точно обратното. Не студентите отиват в университета, а университетът отива при тях, в техните родни места. Затова са толкова много университетите у нас. Това е лошо свидетелство. Университетът се разтяга, филиализира се и изгражда свои павилиони, свои лавки из страната. Това е знак за една по-обща социална и икономическа криза.
Владимир Атанасов:
Съгласявам се с това. Защото броят на колежите и филиалите наистина произвежда това смущаващо число - 47. Но може да се погледне и от другата страна: навсякъде където в тази страна се сложи една университетска лавка, има и хора, които отиват да се запишат в нея. Точно това трябва да се използва. Да се създадат нови качества на университетското образование. Прибиране на лавките и разширяване на супермаркетите. Да повишим качеството на нашия академичен продукт и да излезем по-смело на европейския пазар. Ние можем тук да привличаме студенти отвън и да предлагаме високо равнище на университетско образование. Тази година има 440 нови македонски студенти, като общо в България са 2000. Когато развием регионалния образователен пазар, ще получим възможности да подобрим и пазара в страната. От това ще печелим - и финансов, и интелектуален национален капитал.
Румен Спасов:
Това е достойно за национална стратегия. На нея си струва да служат и финанси, и митници, и армия и полиция. Тя би била и инвестиция и в туризма - в един дългосрочен, в една не по нашенски устойчива перспектива. Но това може да стане чрез чрез отстъпление на силовите както от реалния сектор, така и от медийното пространство и общественото съзнание, което са окупирали. Това е шансът на страната ни, в това е шансът на България да бъде добро място за живеене. Защото в момента, включително чрез нерегламентираните и недържавни силови структури, страната ни е по-скоро военизирано, отколкото университетско място.
Пламен Дойнов:
Думата "закриване" е лоша дума. Но няма ли по-спокойни думи и съответно действия, които биха могли да се предприемат?
Владимир Атанасов:
Изречението "Закрити са 15 университета" в един европейски доклад би звучало просто страшно за образа на България. Ние трябва да излезем на пазара на академичния интелект. Бихме могли да излезем там само чрез университетско плътно присъствие, а не чрез филиали и раздробяване на структури. Идеята за обединяване на висши училища е прекрасна, ако я поставим в контекста на началото на разговора - обединяване на езиците, на публичностите и на позитивните им ефекти. Не слепяване, а обединяване! Не зная дали нашият индивидуализъм няма да ни попречи да го осъществим, но защо да не опитаме да го направим.
Михаил Неделчев:
Очевидно идеята "един град - един университет" е силно разколебана. Знаем, че през 1968 г. във Франция беше най-големият университетски сблъсък в поляризациите на Сорбона, Нантен 4 и т.н., тоест алтернативите на различните университети. Знаем и за личната съдба на Пол Рикьор, застанал с кошче на главата в окото на тайфуна. Кризата, която преживяваме, има две страни. От една страна, има парцелиране и разбягване, а от друга, раждане на нови субекти и стратегии. Защо да се говори за филиали, а не за федериране и конфедериране на академични центрове. Тази идея означава обмен, съвместни програми, летни университети...
Владимир Атанасов:
Също и в европейски мащаб.
Михаил Неделчев:
Да, федерирането трябва да има и транснационален израз. В България, обаче, ако художествената, музикалната и театралната академия, например, решат, че им е изгодно да формират една академия на изкуствата или федерация от академии, това трябва да бъде насърчено от държавата. Трябва да бъдат видимо представени и двете визии - и идеята за обособяване и различие, и идеята за диалог и федериране. Няколко пъти стана дума за нуждата от диалог. Но какво блокира диалога, например, в един провинциален университет? Той изгражда своя затворена йерархия и евентуалният диалог разколебава тази йерархия. Тоест съответният човек, който там е станал професор, започва да се чувства нестабилен на един дискусионен форум, на който неговата "професорскост" може силно да бъде проблематизирана и да се окаже, че той не може да стои стабилно отгоре върху пирамидата от свои доценти и асистенти. Затова той желае относителната затвореност на своя университет. Федерирането може да се изрази и така: аз завършвам бакалавърската си степен на едно място, но моят университет ме насочва да започна магистратурата си в София, например. Това е абсолютно нормална мобилност.
Владимир Атанасов:
За мен това е прекрасна идея. Това е напълно възможно да се случи през системата, която наричаме "студентски кредити". Чрез тях студентите могат да се "кредитират" и на друго място.
Румен Спасов:
При това другото място следва да може да бъде и в някоя съседна страна. Колкото до идеята “един град – един университет” – освен разколебаностите, тя си има и предимствата. Въпросът е че при цялото разнообразие на университети в София, например, българистиката ни – и новата и старата - си остават силно и по старовремски идеологизирани. Българистиката ни също е по-скоро политико-центрична, отколкото естето-центрична. Не е мислена “като приятел”, а като желание на комплексиран балканец да се самоизтъкне сред други комплексирани балканци. Така приятели не се печелят. Мисля също, че литературното ни образование не е мислено като образоване в изкуството литература, а като форма на идеология, на национална идеология от същия старовремски тертип. В сянка са твърде много наши ценни, европейски автори – писатели и критици, които не са написали достатъчно томове. И са извън “националната” схема на приповдигнатия ни литературен пантеон.
Пламен Дойнов:
А кой и как прави канона от "задължителни автори" в училище, в университетите, в кандидатстудентските кампании? Как става така, че Вапцаров специално се изучава навсякъде, а се неглижират Димитър Бояджиев, Вутимски...
Михаил Неделчев:
Предлагам да прекъснем разговора сега и да си обещаем след известно време да го продължим от мястото, където спираме. Очевидно тепърва има какво да дискутираме.

още статии по темата »



   Коментари по темата:

До г-н Румен Спасов: Учителка съм в ПГТ"Д-р Васил Берон"-Велико Търново. Споменавате за фондация Васил Берон. Възможна ли е връзка с тази фондация?
публикувано от: Виолета Василева на: 19.03.2006 10:47:22 часа

До г-н Румен Спасов: Учителка съм в ПГТ"Д-р Васил Берон"-Велико Търново. Споменавате за фондация Васил Берон. Възможна ли е връзка с тази фондация?
публикувано от: Виолета Василева на: 19.03.2006 10:47:00 часа

Име:
E-mail:
Мнение:
Въведи числото в дясно: verification image, type it in the box



© 2017 Аудиториум - издание за университетска култура. Всички права запазени.
дизайн и програмиране: УебДизайн ООД Професионалистите се отличават...