Френският институт в България
и издателство „Колибри“
представиха световния бестселър
„Възмутете се!“
от Стефан Хесел
„Възмутете се“, есето, което взриви
книжния пазар в десетки държави и
предизвика нестихващ обществен
от...
Събитията в тази пиеса се развиват през месец януари, най-българския от всички месеци, когато прозорците на селцето са изрисувани със скреж, под всяка стряха виси разпъната свинска кожа, на всяка порта стърчи по една сврака, във всеки селски кладенец живее по един воден дух, някъде и по два, та е трудно да се изчисли като колко се падат на глава от населението, вълци прокарват сватбарски пъртини край селцето и макар да са потънали до уши в сняг, селце и хора се повдигат на пръсти, за да надникнат отвъд пъртините и къде с действие, къде с въображение, се мъчат да разчетат събитията, записани в белите преспи на зимата.
От учител по литература чух за първи път името му. Нещо сякаш прекалено умалително, капризно и внимателно прозвуча: "Радичков". В Панагюрище познавах само Радеви и Радови. По късно си додох сметка колко и средногорците приличат на гениално хитроватите и притворно простовати северозападни герои на "Януари", "Опит за летене", "Лазарица". Мисля в пети клас госпожа Величкова (тогава другарката) ми подари "Барутен буквар" с надпис за моя рожден ден. Бях горд, защото литераторката не подаряваше книги на всеки. Но и се зачудих - как барутното да се свърже с буквар. Защо буквар е наречена книга за големи, кой трябва да се учи, на какво. До тогава всичко бе ясно, защото още в четвърти клас бяхме подготвили рецитал по стихотворенията на Вапцаров и знаехме за Ботевото начало още от чавдарски времена, а "гръбнакът на българската литература" следваше да сме придобили от пеленачета. Години след това, жаждата за знание в университета все повече заприличваше на жажда за проблематизиране и до радичковите притчи естествено и природно дойде Далчевото "Прекланям се пред мъчениците, не обичам героите!". Яснотата бе подложена на изпитания, прохладното утро трябваше да се смени от "горещо пладне", в което, знаете, всичките налични военни са безсилни след лудорията на едно дете. После на корицата на "Прашка" видях идеалните пропорции на малкия Давид и се поинтересувах кой е Голиат. После някакъв онаниращ планинец от негов разказ възбуди и успокои младата ми душа, която във всяка мимолетна човешка слабост бе възпитавана да търси престъплението. После се понесе "тежък дъх на човек", после човекът се въздигна като единство на "милост и любопитство". После бях "таралеж", който пресича магистрала, млад автор, който не открива своя Емилиян Станев... После, наред със "спомени за коне" в циганската цветност на неговите светове се прокрадна и природна, хармонична жестокост, и непреодолимият роден инат. Сред поетичния свят на "Ние врабчетата" (слагам ги редом и даже малко пред "Малкия принц" в библиотеката си) се появи онова злополучно същество, което, за да разбере, първо го блъскали по главата, пък после му обяснявали. И страшно се чудя - не е ли това все същият многострадален български учител, за който е важно "не да се бърза, а да не се изостава". И чудя се още - има ли, познава ли я учителят днес книгата на млад български писател, която да подари на "отличния свой ученик". Но колкото и драматично да звучи този или друг днешен въпрос, всички ние (незнайно защо ни е дадена тази привилегия), можем да посегнем към книга на Радичков. И да се чудим препрочитайки - дали като към утеха или като към болка посягаме?... Студен, мразовит се случи денят. Сибирски, а не най-български е този месец януари. СЛОВО КЪМ ГОСТУВАЩИЯ ПАПА ЙОАН ПАВЕЛ
Ваше светейшество,
Посещението ви в България е изключително висока чест за нас. То съвпада с най-светлия духовен празник на българите - деня на светите братя Кирил и Методий, на славянската азбука и писменост, на българската култура.
Вие, Ваше светейшество, ни оказахте също така своята висока чест и когато огласихте светите братя Кирил и Методий за съпокровители на Европа. Ние, малките народи, сме като малките деца - радваме се на всеки знак на внимание от страна на големите. Ние не познаваме високомерието и надмеността и не ги обичаме. Може би защото не сме владеели други народи. Вярваме, че всеки народ, голям или малък, има право на флаг и на глас. Страната ни е малка по територия, но с течение на годините човекът тук е наименувал всяка педя земя. Като е давал имена, по този начин българинът е покръствал земята ни. У нас даването на име се смята за кръщение. За да покръства земята си, човекът е избирал обърнатите към слънцето места, наречени божи места.
Ние живеем тук, в нашата земя, повече от 1000 години и смятаме, че когато в един дом се роди дете, то Бог разпростира благостта си над този дом, като изпраща в него своя ангел. При пътуването си в страната вие вероятно ще срещнете много родители, извели на разходка своите ангели и дошли с ангелите си в църквата.
Над нас преминава и големият Аристотелев път за прелет на птиците. Два пъти годишно от юг на север и от север на юг прииждат огромни ята птици. За разлика от нас, хората, те не се бутат една в друга и не си пречат. Зимно време, когато земята замръзне, водоплаващите птици летят ниско над реките и малките водоеми. Тези водоеми дишат пара към небето, водата в тях не замръзва. Народът ги нарича нежно топлици. В тези топлици птиците кацат, за да починат по своя път и да се нахранят. Живеейки над този въздушен път, ние виждаме постоянно как Бог се е погрижил за всичко. И как нищо на този свят не става без Божието благоволение.
Ваше светейшество, ще си позволя тук пред вас да разкажа нещо много лично. Детството ми премина в едно бедно селце на Северозападна България. У дома си имахме малка икона на Св. Богородица с младенеца. Иконата бе на голяма почит у нас. Всяка година на моя имен ден - Йордановден, аз отивах на село си, на разсъмване изваждах вода и внимателно измивах лицето на Божията майка и на младенеца. Ръцете ми измръзваха от януарския студ, но спомена за умиването на лицето на Божията майка и до ден-днешен топли сърцето ми.
Позволете ми накрая, Ваше светейшество, да ви се поклоня и да ви кажа нашето най-сърдечно "Добре дошли на българска земя". Земята ни е малка по територия, но сърцето ни е голямо и в него винаги има място за всеки изпратен от Бога човек.
Гордея се с Йовковото творчество, гордея се с таланта му. Но не само с неговиял България "е раждала, ражда и ще ражда" такива велики хора като него. Това е една от многото причини, че не съм избягала надалече. Българският народ не е прост, но се дава на Запада. Благодаря на Радичков и на всички бележити имена в българската история!
публикувано от: Горда българка на: 15.04.2006 20:43:02 часа
Това е българинът,чиято смърт бе само първото стъпало към безсмъртието,той не си отиде от нас ,защото принадлежи на ВСЕЛЕНАТА,просто маркира със слово пътят по който човечеството немощно ще крета през следващите векове!
Stiga santimentalnosti! Tochno toja pisatel e chast ot kusnija sots-barok, deto uspja da napravi suznanieto na nashenetsa podatlivo na vsjakakvi magii i fokusi i babini divetinini... Hubavo che go ima, no literaturata sledva da ima druga funkcija, ne da priema i obicha vsichko.
Njama da zabravja razvulnuvanoto mu slovo v Aulata, kogato mu prisudiha nagradata "St.Kliment". Imah chestta da peja s universitetskija hor "Mnogaja leta". Naistina shte sa mnogo - dokato ima Bulgarska Literatura...
публикувано от: Katja на: 28.01.2004 09:13:32 часа
Мислейки и пишейки за Ракичков, много ми се иска да не изпадаме в "смъртна сериозност", да го запомним с някой детайл, с неосъществените намерения да издействаме автограф за дъщерята, с телефонните разговори (когато бдящата му съпруга ги допускаше), с "Притча за праведника" в Софийския университет през 1987-ма, с беглите срещи и поздрави от подходящата дитанция...
публикувано от: redaktor на: 28.01.2004 09:00:51 часа
Да се пише за Радичков, означава да се пише за вечността. Виждал съм го само веднъж, отдалече, беше един от тълпата, но лицето му, озарено от светлината на другите - той е авторът, който черпеше вдъхновение именно от хората, - премина през пространството и времето по свой, Радичковски начин, като пролетен вятър и като ек от други гласове, познати само нему. Няма съмнение, че Истинското Радичково Начало е с български корен. Сигурно е едно - само българската земя може да приеме човек като Радичко - писател, чието сърце е по-голямо от земята и с душа, чиито корени са някъде в Космоса, там, където всъщност вече е!
публикувано от: Ангел ХРИСТОВ на: 24.01.2004 15:27:16 часа
Събитията в тази пиеса се развиват през месец януари, най-българския от всички месеци, когато прозорците на селцето са изрисувани със скреж, под всяка стряха виси разпъната свинска кожа, на всяка порта стърчи по една сврака, във всеки селски кладенец живее по един воден дух, някъде и по два, та е трудно да се изчисли като колко се падат на глава от населението, вълци прокарват сватбарски пъртини край селцето и макар да са потънали до уши в сняг, селце и хора се повдигат на пръсти, за да надникнат отвъд пъртините и къде с действие, къде с въображение, се мъчат да разчетат събитията, записани в белите преспи на зимата. 
