Френският институт в България
и издателство „Колибри“
представиха световния бестселър
„Възмутете се!“
от Стефан Хесел
„Възмутете се“, есето, което взриви
книжния пазар в десетки държави и
предизвика нестихващ обществен
от...
Бих искал да започна, възползвайки се от реторичния жанр "изказване по повод представянето на сборник", задавайки тревожен въпрос - защо след като толкова мислим и се стремим да обговорим интеграцията, на практика българското общество става все по дезинтегрирано?
Отговорът може да се прозре и в тази книга, която би трябвало да е в днешния университетски жанр "научен сборник", но всъщност бих я нарекъл своеобразен "сборник със смесено съдържание". Наистина "Балкански идентичности - 4, издание на Института за изследване на интеграцията, вярно показва "колко близо и колко далеч" се намираме. Неравностойни и неравни са текстовете, но общо взето преобладава традиционното пожелателно отношение към проблема за идентичността. Това понятие отново е свързано само с определението "национална". В постмодерната днешност това е повече от проблематично. (Виж статията с показателно название "Идентичността е преди всичко индивидуалност" в книгата ми "Култура или война", София 2001 г., второ електронно издание 2003 г.)
Качество на сборника е изместването на фокуса от "голямата история, от историята на политическото" към ежедневните, антропоцентрични измерения на взаимодействията между различни етноси - тенденция, която се задава от въвеждащия текст на проф. Цветана Георгиева - например с пределно несхоластичния термин "комшулук". Става дума за ежедневие, за обичаи и общо споделяне на религиозни празници, за общи сакрални места. Тук и в следващи статии има много верни наблюдения, познавателна стойностност, освежаващи публицистични нотки.
Текстът на Ирена Бокова отвежда към динамиката, към пътуването, но не и в "духовен" или в философско-антропологичен смисъл, в който има основание и място понятието "релативизъм", например. Този текст залага на едно малко компрометираното или по-точно поизчерпано като изследователски подход понятие "диалог". Изкушавам се да цитирам част от мненията, коментирани в студията ми "Диалогизъм и полилогизъм", включена в споменатата книга:
“Валери Стефанов, определяйки диалога като едно от най-самонадеяните понятия, бродещи из хуманитаристиката, отбелязва, че терминът се мисли като благо "само по себе си, което позволява много често да се употребява с минимални усилия за терминологично проясняване и дефиниране". Предоверяването на априорния ценностен статут на диалога, според него, е причина за загубената му смислова пластичност, за тавтологизма на изказаните серии, в които той се включва. "Много често под знамето на диалога се нареждат позиции, лишени от всякакво разбиране за другостта и различието. Така "диалогът", благодарение на своята повратливост и размитост (дали са му вътрешно присъщи, дали ги има изначално или са привнесени?) се превръща в дискурсивна украса, фигура, легитимираща добрите намерения на говорещия. Оттук произтича и престижната му служба в езиците, които трябва да придават благообразен вид на социалната действителност. Авторът признава, че и българското литературознание има заслуга за автоматизма на употребите, понятието за известно време (в края на 80-те) наистина е синоним на социален и интелектуален авангардизъм, знак за провокация срещу идеологическия монологизъм и монополизъм. Струва ми се несправедливо да се пренебрегва или омаловажава точно това (и точно тогава) значение на диалогизма, първото нещо, което може да се изправи срещу монизма във философията и в методологията... Наложително е да се поясни, че не диалогът сам по себе си, а неразвитостта на българската университетска култура (дори в наше време), е действителната причина за злоупотреба с понятието. И наместо действително "виновните" да прочетат някоя и друга книга, по стара нашенска традиция, мислителят си "посипва главата с пепел", (отново) умният отстъпва. Оказва се, че мислителите са виновни за това, че някой демагог изпразва хубавите думи от съдържание... "Необходими са сериозна рефлексивни усилия, за да се вдигне диалога от смъртното ложе на яснотота, да се сдобие с нов евристичен и хуманистичен потенциал", заключава авторът, като отбелязва още, че не споделя "юношеския възторг", забележим в наименованието на книгата му "Творбата - безкраен диалог". Морис Фадел пък в същия брой съвсем по юношески, но и много проницателно, отбелязва, че силно застъпеният преди години "бахтиновски диалогичен концепт" все повече губи привърженици. Александър Кьосев свързва понятието "полилог" с "науката, която постоянно търси определението си" - семиотиката, изваждайки го от философската методология и разводнявайки значението му в характерния си сладкодумен стил. Масовата употреба на диалоговостта авторът изнася назад през 70-те години (със същия успех и произволност може да се смъкне и към по-сталинистки времена), ако не игнорирайки, то подценявайки нейната актуалност. Ангел Ангелов отбелязва, че диалогът е "медиен и политически шлагер". Авторът протестира срещу "отличностяването" на диалога и превръщането му в медиен феномен с разгърнато сравнение между Платон и "кой да е постдеструктукондискурсивист", в телевизионния спор между които Платон "ще бъде елиминиран, а другият ще получи властовомедийния "Оскар". Милена Кирова отбелязва, че понятия като диалог "идеологизират като вторичен, измислен, "теоретичен" един колективен режим, който може би предхожда самата способност и потребността от теоретизиране". Въобще - прави впечатление, че всички изказани мнения в някаква степен застават срещу употребата на "диалог" като коректен термин, нещо, което е оспорено единствено в мнението на Симона Мирчева, която не смята, че пиететът към Бахтин и диалогичността е някаква отживелица. Недиалектичният Йордан Ефтимов също не крие, че употребява понятието диалог, но само като антипод на "диалексис", а "диалогизъм" като противопоставяне на "диалектика" - мнение, с което можем и да не се съгласим, но не можем да не му признаем автентичност..." Общо взето характерно за сборника (впрочем това е отражение на една дълго продължаваща конвенция в разбирането и в културната политика спрямо идентичността) е един благообразен интерес към "корените", към "старата народна култура" и затваряне на очите или недооценка на "съвременността", която, вече имах възможност да подчертая, е "постмодерна". От тук и усещането ми за една "етнографичност", за описателство, а не за това, което един съвременен философ нарече "мислене с призвание". Това важи и за малкото преводни текстове в сборника. Би ни се искало да присъстват значими съвременни турски, гръцки, а защо не сръбски, македонски и румънски мислители. Възпитаници на съвременния Истанбулски университет, на Университета “Аристотел” в Солун, или на Атинския, Скопския , Белградския, Букурещкия университет, които разсъждават не по-малко драматично в споменатата проблематика. Но това вероятно е поправимо в следващия брой на "Балкански идентичности". В заключение: измеренията на изкуствата са значими точно със своята "самоценност", встрани и над от идеологиите и от "задачи на деня", които в политически смисъл най-често са с равен интензитет и в противоположна посока, сиреч раждат дезинтеграция, а не интеграция. Струва ми се че изкуствата са продуктивната посока на следващия сборник, който Институтът за изследване на интеграцията би подготвил. И това би било томче с “по-малко смесено” съдържание.
Нищо лошо няма в смесеното съдържание, обаче когато г-жа Огнянова попита защо не евключен нейният текст, беше отговорено - поради научния характер на сборника. След изказването на Румен Спасов проф. Георгиева каза, че сборникът се правел за разнообразна аудитория, затова било допустимо да има всякакви текстове. Това си е измъкване по килифаревски.
