Френският институт в България
и издателство „Колибри“
представиха световния бестселър
„Възмутете се!“
от Стефан Хесел
„Възмутете се“, есето, което взриви
книжния пазар в десетки държави и
предизвика нестихващ обществен
от...
Международният ден на книгата и на авторското право бе отбелязан в Евро-Българския център с изложбата "Европа в сто книги", която ще продължи до 9 май. Словото, което публикуваме, бе произнесено лично от писателя Алек Попов на откриването, непосредствено след акцията на студентите от Университетския театър "@лма @лтер".
Неотдавна имах случай да прочета купища есета, посветени на темата “Европа в училище”. Както обикновено, учениците се надпреварваха да изтъкват достойнствата на родната култура, като привеждаха многобройни примери за нейната уникалност и европейска принадлежност. Сред този пълноводен поток от респектиращи патриотични факти се натъкнах и на аргумента, че “през Възраждането са били отпечатани повече от 800 български книги.” Няма да коментирам доколко е прецизна тази цифра, онова което ме накара да се усмихна, беше трогателната гордост, с която тя се интерпретираше.
800 заглавия за има-няма половин век!
Толкова книги обикновено побира една средноголяма фамилна библиотека. За тази ученичка обаче това беше истински книжен океан и тя беше избрала да дефинира своята европейска идентичност именно чрез него. И всъщност беше права. Дали са много или малко 800 книги, зависи от гледната точка. Понякога и една единствена книга може да значи твърде много. Може да значи всичко!
Като универсална медия на Просвещението, печатната книга не само е мостът, който ни свърза с Европа, когато всички други мостове са изогорени, но и ферментът на гражданското общество в България. На Европа в нас. Фигурата на зяпналия слушащ човек, който лови думите във въздуха, постепенно отстъпва на замисления четящ човек, който търси смисъла отвъд думите. Единият ще остане заключен в парадигмата на обстоятелствата, докато другият получава право на собствен избор. Не случайно с културата на четенето са свързани първите граждански институции у нас – читалищата. Груповото преживяване на книгата еволюира в индивидуално. Книгата като уникат се разтваря в морето от уникални интерпретации, които предполага масовото й разпространение.
Хората свикват да мислят различно.
Успоредно с културата на четенето се утвърждава и концепцията за авторството. Безименният фолклорен разказвач е изместен от напористия тип с перото, Негово Величество писателя. Еманципацията от анонимността кореспондира пряко с идеята за индивидуалния прочит – не само на даден текст, но и на цялата действителност. Това ново самочувствие лежи в основата на движението за национална независимост като своеобразно продължение на стремежа към самостоятелен конткест и собствена версия на историята. Не случайно повечето възрожденски дейци бяха писатели. Така както писатели и поети подготвиха Френската революция. Което прави връзката между авторските и гражданските права повече от очевидна...
Националната идентичност кристализира заедно със способността на езика, в лицето на своите автори, да генерира оригинални сюжети, образи, послания. И непрекъснато еволюира, така както езикът се променя, а авторите продължават да измислят нови и нови истории. Докато това се случва, можем да бъдем спокойни, че и нас ще ни има – като Шехерезада, която не спира да разказва, нощ след нощ, година, след година. Краят настъпва, когато няма повече какво ново да се каже на един език. Сама по себе си, това също е интересна история. Макар и тъжна. Надявам се, че никога няма да ми се наложи да я разказвам.
