www.auditorium.art.bg
Аудиториум - издание за университетска култура
ЗА НАС
ЦЕЛИ
КОНТАКТИ
ВЪЗМОЖНОСТИ
ВРЪЗКИ
начало  »   личности »


Подкрепете Аудиториум


   Новини

17 Октомври 2011
ПО-ЛОШОТО ОТ НАПРАЗНИЯ АПЕЛ Е ЛИПСАТА НА АПЕЛ

Френският институт в България и издателство „Колибри“ представиха световния бестселър „Възмутете се!“ от Стефан Хесел „Възмутете се“, есето, което взриви книжния пазар в десетки държави и предизвика нестихващ обществен от...



АТАНАС ДАЛЧЕВ - ПОСЛЕДНИЯТ ПРИЕТ В УНИВЕРСИТЕТА КЛАСИК

Екип, 17.06.2004 г.

Един от мислителите на 20. век Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 г. През 1922 г. завършва Първа мъжка гимназия в София. За пръв път публикува свои стихотворения в сборника "Мост" (1923). Деен участник в литературния кръг "Стрелец" (1926-27). През 1927 завършва философия и педагогика в Софийския университет. Заминава в Италия при брат си, скулптора Любомир Далчев, където посещава лекции по история на изкуството. В периода 1928-29 пътува из Франция, слуша лекции в Парижкия университет. Работи като учител по български език в София (1930-36). Завършва курс за преподаватели по френски език в Сорбоната. Заема различни длъжности в областта на образованието (1936-1947). Редактор на сп. "Пламъче" (1952-56). Автор на христоматийните за българската поезия стихосбирки: "Прозорец" (1926), "Стихотворения" (1928), "Париж" (1930), "Ангелът на Шартър" (1943). За дълъг период от време поетът запазва мълчание и се занимава единствено с преводи. Едва през 1974 г. публикува "Стихотворения. Фрагменти". Носител на Хердерова награда на Виенския университет. Умира на 17 януари 1978 г. в София. През 1994 г. на страниците на в. “Аз Буки” направихме предложението Атанас Далчев да бъде изучаван по-обстойно в училище и в университетите, текста публикуваме по-долу. Малко по-късно, по предложение на Декана на Факултета по славянски филологии, Атанас Далчев бе включен в програмата на кандидатстудентите. Тези дни в Софийския университет и в Новия български университет се състоя Национално честване на големия поет и мислител, в което участваха и учени от Института за литература. Снимките, които публикуваме, са от архива на сем. Далчеви, част от който бе показан от Националния литературен музей на специална изложба в НДК на тазгодишния Салон на изкуствата.Подборът на стихотворенията и фрагментите е направен от Румен Спасов.

Няма значим български писател в новата история на художествената ни литература, който да не е свьрзан с университвтското културно пространство. От Вазов, Величков, Кръгът “Стрелец” от 20-те години
Стоян Михаиловски, Алеко Константинов, Кирил Христов, крьга „Мисъл" в детството на Университета, през Димчо Дебелянов, Гео Милев, крьга „Стрелец", до Димитър Димов, Емилиян Станев и Йордан Радичков... От една страна, повечето са университетски вьзпитаници, а някои - преподаватели, библиотекари, чиновиици, свързани с просветата. От друга - паметта и признанието тъкмо сред университетските ни мислители гарантира сьпреживяване на творбите им от няколко поколения. В това отношение, при цялата си уникалност, Атанас Далчев не е изключение. През есента на 1922 година, непосредствено след втората университетска криза, когато за повече от осем месеца лекциите са прекьснати, 18- годишният Атанас Далчев става студент по философия и педагогика. Като студент пише някои от най- добрите си стихотворни творби, фрагменти, критически статии. От студентските години датира и последователното му противопоставяне на “литературността”, официозността, натруфеното безмислие, празната реторика. Противопоставяне, което го изправя срещу самия дворцов корифей Владимир Василев, също възпитаник на университета, само че на Юридическия факултет. Владимир Василев е умел дьлгогодишен организатор на сп. „Златорог", но не и справедлив критик според младите „стрелци". Негов антипод след години Далчав открива в неконюнктурния, честен литературен работник от „школата на Боян Пенев", историка на литературата Малчо Николов, който не робува на настроения и моди, “а търсеше истината и имаше убеждения”. Университетското, диалектично е и разбирането на Далчев, че „критиката е немислима вьн от интелекта'' и че “не само науката доказва" (ст. „Нашата критика"). Литературно-философските и културологични вьзгледи на поета остават непроменени след краткото припламване на университетския кръг “Стрелец” през двайсетте години. Кръгът събира еклектично множество от ярки индивидуалности, обединени от неприемането на претенциозната застиналост на символизма и от осъзнатата необходимост и стремеж за нравствено и естетическо обновление. “Хулиганството” им носи белезите на студентската субкултура. с нейната жажда за пьлнокръвен живот и реапизация, за оспорване на авторитетите. При тях литературата и критиката са неотделими от битието с неговата осезаема и на прьв поглад делнична предметност. Убежденията им са формирани от своеобразния синтез между художествата и философията или по-обобщено - между културата и науката. Подобно взаимодействие е възможно само в университетското културно пространство или в органичната свьрзаност с него. Тук различността е на почит, а всеки литературен манифест е мизерен пред възможностите на негово величество Твореца. У Асен Златаров за Далчев е ценен универсализмьт - най- широкото поле за изява и реализация на творческата личност. Хуманитаристиката и точните науки са еднакво необходими за „опрашввне" на литературата. Особено ако е повяхнала като “гърдите на стара мома”. Многостранността на интересите при университетския човек никога не е за сметка на задьлбочеността. Стойността на универсалното не се изчерпва с преодоляването на специализацията, дьлбокото му хуманно значение е че връща на човека неговата цялостност и пьлнота, приближавайки го до живота... В университета, както мнозина преди и след него, АтанасДалчев осъзнава интереса си кьм литературата и културата на Европа и на света. Чрез гьотингентския доктор Константин Гълъбов и архитекта Чавдар Мутафов се запознава с “новата предметност" и експресионизма в немското изкуство между двете войни. Атанас Илиев го провокира да посвети мигове от творческото си битие на невероятното сьчетание от медицина, психология и рационалност в психоаналитичната школа и последователите. В едни нефранкофонски времена, благодарение на Д. Б. Митов, най- богати плодове дава интересът му кьм френската куптура и действителност. Есеизмьт, диаболизмьт, фантастичното, гротескното са другите имена на универсалността, както в творчеството на Далчев, така и при Светослав Минков, Караиванов, семейство Мутафови и др. В по-ново време тькмо това е най- продуктивната и успешна линия в литературата ни, която не остава настрана от технизираните изкуства, от ерата на масовата възпроизводимост, предхождаща електронния постмодерн. Атанас Далчев е не само автор на станали класически стихове. Той е особено ценен и необходим и с „наглостта" на категоричните си преценки. които и до ден-днешен разбунват нечии литературстващи сьвести. Особено достойнство има в дьлгогодишните му мълчания, предизвикани от неподдаване на неуниверситетски, университантски нрави. Към тях са обърнати хуморисгичните и сатиричните му произведения, които сякаш го правят един от Алековата компания Весела Бьлгария. Заслужено е признанието, което Далчев получава още приживе както в Алма матер, така и с връчването на Хердеровата награда. Но най-ценното е, че на него могат да бъдат посветени едни от най- интересните часове по нова българска литература и по културология както в университета, така и в българското училище.
КНИГИТЕ
На Константин Гълъбов
Пред мен е книгата разтворена и денем, и нощя; все сам, аз не познавам хората, не зная и света.
Прилитат и отлитат птиците, изгрява ден, залязва ден: аз дните си като странùците прелиствам уморен.
Години да четеш за чуждия живот на някой чужд, а твоят, никому ненужен, да мине глух и пуст.
До мене ти не стигна никога, о, зов на любовта, и аз изгубих зарад книгите живота и света. 1926 г.

КАМЪК
Остаряват хора и дървета; падат дни, нощи, листа и дъжд; неизменен в есента и летото, камък, ти стоиш все същ!
Нямаш нито жили, нито нерви, нямаш нашата злочеста плът. Съвестта и хилядите червеи никога не те гризат.
Ти не си изпитвал още жаждата от която почват вси беди: не грешиш ти никога: не раждаш, пък и сам си нероден.
Ти си свят. Не затова ли некога в огнените стари векове от гранит и мрамор е човекът ваял свойте богове?
Алена искра, от теб изтръгната, камък, истината в теб прозрях: вечно и светò е само мъртвото, живото живее в грях. 1927 г.



СЪДБА
И ти си бил дете (почти не вярваш), и ти си имал къдри от златò; застанал бос, на глас си разговарял с обувките и детското палто.
Следил си лястовиците, безгрижен си хвърлял книжни лястовици сам и си през счупени бутилки виждал червени хора, сини дървеса.
Къде отиде времето, когато е крепнела невръстната душа, играла е със палавия вятър и е била сестра на вси неща?
Годините растат и те затварят, и те зазиждат в твойта самота, врази ти стават старите другари и опустява медлено света. 1927 г.

ФРАГМЕНТИ
*** Прекланям се пред мъчениците, не обичам героите.
*** Струва ми се съвсем погрешно да се противопоставя красотата на истината. Те може да се различават, но не си противоречат. *** Трябва да се придържаме о конкретните неща. Те ни предпазват от общите фрази и големите, но празни думи.
*** Поезията се ражда не когато ние искаме, а когато тя поиска. Тя прилича много пъти на забравена дума, която ни идва на устните само след като сме престанали да я търсим.
*** Когато възникват за първи път в един самобитен ум, мислите и образите са винаги прости. Те се усложняват и замъгляват по-късно у подражателите.
*** Резултатът интересува хората повече от причината. Навярно затова мнозина не правят разлика между смешен и остроумен.
*** Когато мисля за нашата действителност, изкуството, което правим, ми се вижда чуждо и безполезно, прилично на ония лимонови дървета, които всяка година изнасят лете по балконите, а зиме прибират на топло в гостните и чиито плодове, дори и когато узреят, не са добри за ядене. *** Вмъкването на белетристични, бих казал, прозаични елементи в поезията действува като някои отрови тонически върху нея и повишава нейната сила. Но това е трудно и опасно изкуство, защото малко по-голямо количество от тях би я убило и превърнало в най- долнокачествена проза.
*** Известен факт от психологията е, че чувството отслабва толкова повече, колкото по се съсредоточава върху него вниманието. Затова, струва ми се, грижите на поетите трябва да се насочват не върху чувството, а върху формата.
*** Пред начеващите писатели трябва да се набляга повече върху културата и дисциплината, отколкото върху таланта, защото културата и дисциплината се придобиват, а талантът, макар и да е най-важното нещо в изкуството, е дар от природата, човек го има или го няма, и затова е излишно да се говори за него.
*** Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.
*** Нищо не изглежда по-остаряло от това, което е било ново вчера.
*** Цинизмът в някои случаи е една форма на срамежливостта.
*** Произведенията на писателите от младите им години са по-сухи, не защото тогава чувствата им са били по-слаби, а защото не са умеели да ги изразяват.
*** Мисълта и изкуството подяждат волята. Философите не са били никога големи характери. Нито пък поетите.
*** Всички писатели желаят да бъдат харесвани, само че за някои от тях е важно и това - кой ги харесва.
*** Хората дължат често моралното си тегло не толкова на себе си, колкото на средата, в която се движат. Колцина от нас, попаднали при друго общаство, в друга среда, олекват неимоверно много или се обезличават наплъно.
*** Остроумието и искреността не се подправят.
*** Известността носи със себе си окови: зависимост от читателите, от критиката; зависимост дори от собственото ти предишно творчество. Бих желал да пиша всеки път така, като че започвам за първи път.
*** Нищо не похабява, мисля, тъй лесно един писател, както занимаването му само с литература.
*** Със стила на писателите става нерядко това, което се наблюдава при отглеждането на малките деца. Колкото повече грижи полагат за него, толкова той е по-хилав, по- безжизнен.
*** Произведенията, както и хората, се ценят не по рода им, а по собствените им, лични качества.
*** Реториката - дърво, което дава само шума.
*** Много от възгледите и твърденията ни не биха били тъй катигорични и крайни, ако нямаше хора, които да мислят по-инак от нас.
*** Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. В това е разликата между едно писмо и една поема.
*** Популярността е опасна: тя плоди подражатели, обръща оригиналните приумици в общи места, води след себе си пресищане, ускорява идването на забравата. Неуспехът, наопаки, запазва произведението, както флаконът запазва парфюма от изветряване.
*** Критикът не бива да има очите на влюбения: той трябва да е способен да се възхищава, без да престава да вижда и различава недостатъците.
*** Снизхождението е белег и на лоша съвест.

*** Мнозина искат да минат за хора с вкус, като отричат постоянно. Но истинският вкус се познава само по това, което той утвърждава.
*** Великите произведения ни възхищават, но едновременно и ни обезсърчават: ние отпущаме ръце пред тяхното съвършенство. Вдъхновяват ни за работа по-слабите таланти, несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас.
*** Някога, когато бях млад, обичах да дружа с по-възрастни от мене. Сега предпочитам млади хора. Старите няма вече на какво да ме научат - аз сам остарях, докато чрез младите долавям полъха на новото, надниквам сякаш в бъдещето.
*** Човек е искрен не по желание, а по природа.
*** За забелязване е, че най-книжно е творчеството тъкмо на ония писатели, които са чели най-малко.
*** Реализмът е по-скоро етическо, отколкото естетическо понятие. Той предполага сила да видиш истината и смелост да я кажеш.

още статии по темата »



   Коментари по темата:

tepurva mi predstoi da se zapoznaq s tvor4estvoto na Dal4ev,no ot malkoto ne6ta,koito pro4etoh az ve4e znaq,4e toi mn predi vsi4ki nas e razbral tozi svqt i se e nau4il da vnikva v du6ite na horata!
публикувано от: niki на: 26.11.2006 14:34:04 часа

Далчевите стихове ми помагат да не забравя себе си в забързаните дни.Макар че от истините,казани толкова точно,понякога боли.
публикувано от: lilyana на: 14.07.2006 13:32:49 часа

Obojawam fragmentite na Dla4ev.Towa e edinswenoto,koeto mi pomaga da wdogna glawa sled neuspeha i da produlja s novi sili napred!Samo ako moje, nqkoi ot was ako znae sait vav koito moga da namerq negowi kartini, neka mi pi6e.mnogo vi blagodaq!
публикувано от: Petq на: 12.04.2006 11:58:07 часа

Постоянно си задавам вапроса "Заблуждавам ли се !" Атанас Далчев ми отговори подробно ...НЕ . Харесвам това което пише ! Разбрал е този свят .
публикувано от: Наум на: 11.01.2006 01:15:13 часа

Прозорец Ето нашето зимно стъкло. То не е, то не е сякаш същото: няма вече ни пътя, ни къщите: само бяла гора от сребро. И през нея минават прегърнати мойто братче и мойта сестра. В посребрената бяла гора накъде ли самички са тръгнали? Те вървят върху сребърен път и под мрежа от сребърни клони, посребрени листа се отронват, дъждове от листа ги валят. Мойто братче и мойта сестра преминават без страх под дърветата: няма вълци, нито има ветър в тази сребърна бяла гора. Там е само вълшебната птица с лъчезарните златни пера; мойто братче и мойта сестра нея търсят от цяла седмица. Чак на седмия ден призори ето тя затрептява, изгрява и във миг се запалва гората от горящите нейни пера. Дървесата възпламват, искрят и на капки сребро се разтапят. И отново изникват къщята и изплува познатият път. 1925 Той е там в бронята ни към света.Могат да направят милион планове как да ни унищожат нас българите ,но докато се раждат все още синове като Атанас Далчев,Йордан Йовков,Иван Милев ....България ще я има. *** Ето нашето зимно стъкло. То не е, то не е сякаш същото: няма вече ни пътя, ни къщите: само бяла гора от сребро. * И през нея минават прегърнати мойто братче и мойта сестра. В посребрената бяла гора накъде ли самички са тръгнали? * Те вървят върху сребърен път и под мрежа от сребърни клони, посребрени листа се отронват, дъждове от листа ги валят. * Мойто братче и мойта сестра преминават без страх под дърветата: няма вълци, нито има ветър в тази сребърна бяла гора. * Там е само вълшебната птица с лъчезарните златни пера; мойто братче и мойта сестра нея търсят от цяла седмица. * Чак на седмия ден призори ето тя затрептява, изгрява и във миг се запалва гората от горящите нейни пера. * Дървесата възпламват, искрят и на капки сребро се разтапят. И отново изникват къщята и изплува познатият път. ***
публикувано от: ruja на: 11.05.2005 11:11:42 часа

Atanas Dalchev-chovek,tvorez i balgarin.Obicham stihovete mu,ima tolkova nepodpraveni nesta i tolkova mnogo mechti v tjah.Poet ot velichina i chovek s velichina.
публикувано от: Borjana на: 30.04.2005 20:03:08 часа

По принцип не ми е любимец,но като известен поет би трябвало да е заслужил уважение
публикувано от: encoti на: 04.11.2004 16:09:07 часа

Да подкрепим предложението на Кин Стоянов, направено в днешния - 23 юни - брой на в. Труд. Паметник на поета който "не обича героите" да има и в България, и във всички балкански страни!
публикувано от: Кайо на: 23.06.2004 10:01:51 часа

Име:
E-mail:
Мнение:
Въведи числото в дясно: verification image, type it in the box



© 2017 Аудиториум - издание за университетска култура. Всички права запазени.
дизайн и програмиране: УебДизайн ООД Професионалистите се отличават...