www.auditorium.art.bg
Аудиториум - издание за университетска култура
ЗА НАС
ЦЕЛИ
КОНТАКТИ
ВЪЗМОЖНОСТИ
ВРЪЗКИ
начало  »   личности »


Подкрепете Аудиториум


   Новини

17 Октомври 2011
ПО-ЛОШОТО ОТ НАПРАЗНИЯ АПЕЛ Е ЛИПСАТА НА АПЕЛ

Френският институт в България и издателство „Колибри“ представиха световния бестселър „Възмутете се!“ от Стефан Хесел „Възмутете се“, есето, което взриви книжния пазар в десетки държави и предизвика нестихващ обществен от...



ПАРАПЛАНЕРИСТИ В НЕБЕТО НАД СОПОТ

Румен Спасов, 11.08.2006 г.

Снимка след приземяването Родният град на Иван Вазов и едно от най-характерните български задбалкански селища, за четвърти път бе домакин на открития шампионат по парапланеризъм “SkyNomad Open 2006”. Проявата се организира от едноименния спортен клуб, съвместно с общинската управа и център „Шамбала”, понастоящем стопанисващ лифта. Генерален спонсор на първенството на небесните номади е М-тел, събитието се подпомага още от „Булстрад” и „Лукойл”. В седемте състезателни дни участваха 94 пилота от 20 държави. Сред представителите на медиите, осмелили се да изкачат с тандем над 2000 метра бе и човек на “Аудиториум”. Публикуваме задъхания разказ за един наистина впечатляващ половин час край Сопот.

ПЪРВО ЛЕТЕНЕ В ТАНДЕМ
Човекът на снимката до мен е Петко Петков - най-опитният, но и като че най-екстравагантният сред небесните Снимка www.skynomad.com
номади. Докато се изкачваме редом в открития лифт, споделя за страстта си по безмоторното летене с парапланер. “Когато времето е неподходящо, летя мечтаейки”, казва ми. “Минавам мислено маршрутите, представям си какъв вятър откъде духа и по какъв начин овладявам положението. При това всеки такъв "полет" трае минута - две, а усещането че се усъвършенстваш е съвсем реално.” Друго - във въздуха нямало място за мислене. При действията там е необходима скоростта на инстинкта, която е неизмеримо по-бърза от тази на съзнанието и на ума, според него. После, все така бодро и като че дистанцирано от всичко, заговаря за сина си, който се пребил точно с парапланер. Останал жив, но до края на живота си е с патерица за помощник. Но пък Господ неслучайно е решил така, казал местният свещеник на Петко, за да утеши бащата, който искал да предаде магията на летенето и на сина си… “Бащите не бива да са амбициозни, добавя ведро водачът ми, рядко синовете поемат по пътя на бащите си”, …след което замълчаваме повече от минута... и си казвам, че наистина е платил за истините, споделяни с такава лекота. Изглежда относителното обездвижване на детето го накарало да открие с особена страст виртуалния простор на компютрите - станал един от добрите световни програмисти, в момента работел в някаква софтуерна фирма в САЩ. “Всеки е предопределен за нещо свое, природата не търпи емоции, нормално е не всички да оцелеем”, зафилософства Петко с равен и бодър глас, докарал мравки по гърба ми... Все пак се овладях и му разказах за Иван, незрящия доктор по философия, предложил да ни води когато веднъж спря електричеството в коридора на студентското ни общежитие... “Повечето хора уж всичко им е наред, но не са свободни, не се занимават с това, за което са родени, с каквото сърцето им иска, малцина се радват на призванието си”, добавя пенсионираният пилот с момчешка фигура.
Скоро сме пред горната станция на лифта. Бодро слизаме, оттегляйки се настрани от неспиращата пейка. Предлагам на Петко да взема раницата с тандема, която ми се види два пъти по-голяма от него, но той категорично възразява и, замятайки я на гръб с привичен жест, почти на бегом започва да напредва по нанагорнището към върха на полегатата поляна, от която по правило се излита. Правилата изискват човек да е с подходящ екип, питам го не е ли опасно да бъде с къси панталони. “Правилата не винаги трябва да се спазват”, категорично ми възразява. Представяте ли си, това ми го казва, минути преди да излетим… Решавам, че ще да е някакъв Божи човек, нищо друго не ми остава, освен да се мобилизирам, за да не изоставам и … каквото Съдбата реши. Въобразявам си, че това може да е някой от последните ми мигове, извиквам в съзнанието си най- близките хора и ме обзема неестественото но заразително спокойствие на Петко, че, строго погледното, те и без мен биха се оправили някак.
Все така устремно минаваме край другите тандеми по поляната, които изчакват благоприятен повей от юг. Петко се спира за секунда, съобразява нещо, и отново забързва към източния, по стръмен и по- скалист склон. Там “засилката” може да трае не повече от 10 метра, при това далеч по-стръмни. После се оказва, че няма какво толкова да се засилва човек, дори напротив, когато вятърът задърпа “хвърчилото”, трябва да се отстъпи крачка две назад. Само че вятърът се оказва прекалено силен и на три пъти не успяваме да го удържим, та ни повлачи нагоре по склона. По дънките ми останават свежи хлорофилни петна, а Бай Петко, заради леките къси панталони, не на шега си охлузва прасците. Друг инструктор идва на помощ, та успяваме да задържим четвъртия или петия порив на вятъра, след което чувам че трябва да тичам напред, сиреч към скалистата и почти отвесна урва, която започва след броени метри. Добре сме тичали изглежда, защото след не повече от четири пет крачки усещам едно сигурно увисване върху парапланера. После вятърът ни поема и усещам необичайно бързо издигане като че отвесно нагоре. Опитният водач вече е поел образцово управлението, “яхнал е вятъра”. За броени секунди оставяме мястото на излитане доста под себе си. Парапланерът е укротен, поривите на въздушните течения - сигурно посрещани, имаме избор - да стоим почти неподвижно във въздуха, или да правим леки завои, или да се издигаме още, или да тръгнем на юг…
“Отпусни се, много си се стегнал, чувам почти в ухото си, радвай се на въздуха и на слънцето! Парапланерът е удоволствие преди всичко.” Още на пресконференцията президентът на SkyNomads Ники Йотов ни бе спечелил с фразата: “Най- голямата опасност при парапланеризма идва от поразителното усещане, че може и да не слизаш на земята...” Успявам да си дам сметка, колко е вярно. Но инструкторът ми явно не е от съзерцателните натури. “Трябва да потегляме надолу, казва ми след няколко минути, все пак мен състезание ме чака… “След което усещам рязко пропадане на двайсетина метра по-надолу, и днес не съм сигурен вятърът ли ни люшна така или опитното управление на Петко. Или и двете. Почти спираме, но “платното” така е опънато, че се люшваме като махало в другата посока. За миг ми се струва, че “хвърчилото” е между нас и земята, вместо ние да сме под него. После пак няколко такива висши фигури от парапланеристкия пилотаж - и се озоваваме близо на половината дистанция от поляната за кацане. След “свободното падане” на пресекулки, което трябва да е продължило стотици метри, си давам сметка колко разумно бе почти да не се храня последните два три дни. “Пак се стегна, добре ли си?”, пита инструкторът. “Ако ти кажа, че съм добре, ще те излъжа”, цитирам една болна роднина, “а се стягам по инстинкт, не защото го мисля или искам”. “О, в София Ленд има една кула, веднъж щях да си изповръщам червата, защото не завися от себе си, там като куфар падам. Когато управляваш и нещата са под твой контрол, си способен всичко да понесеш”, добавя още един запомнящ се бисер необичайният ми събеседник. Да, мисля си, ама в случая аз съм в ролята на статичния товар… Описваме няколко образцови полегати кръга надолу, които ми връщат бодростта и доброто разположение, след което някак изневиделица осъзнавам, че кацането е почти предстоящо. “Остави ме аз да стъпя пръв, иначе ще връхлетя върху теб и можем да се контузим”, чувам последната му инструкция в ухото си. Спазвам я образцово, почти сядам на земята, и стъпвам без напрежение на поляната, съвсем плавно, благодарение пак на опитния си водач. За сравнение, малко след нас връхлетява доста твърдо върху земята, макар вятърът съвсем да бе утихнал, един от не много опитните чужденци, макар и сам, сиреч с два пъти по-малко “кацащо” тегло.
Това са впечатленията ми от първото летене с парапланер тандем, част от емоцията е запечатана на снимките, направена от кацналата пет минути след нас отговорна редакторка на туристическия вестник “Ехо” Петя Иванова, с която също се сприятеляваме незабравимо.
FIRST FLIGHT IN TANDEM
by Roumen Spassov

The man on the photo next to me is Petko Petkov – the most experienced and very likely the most extravagant among sky nomads. While we are going up side by side in the open lift, he reveals his passion for gliding in a paraglider. “When the weather is inappropriate, I glide in my dreams”, he says. “I glide routes in my thoughts, imagining the sort of wind, where it blows from and how I get control of the situation. Each such ‘glide’ continues a minute or two and the sensation that you get better is quite real.” And more – in the air there is no time for hesitating. The speed of instincts is immeasurably faster than that of mind or brain, according to him. After him not less briskly and as if aloofly, starts speaking about his son, who has crashed in a paraglider. Having survived, he will be with a crutch of an assistant till the end of his life. However, “God has not accidentally decided that way”, said the local priest to Petko to console the father, who wanted to hand down the magic of gliding to his son… “Fathers shouldn’t be ambitious,” my guide continues serenely, “the sons rarely follow in the footsteps of their fathers”… Then we keep silence for over a minute and I say to myself that he has really paid for the truths that he shares so easily. It seems that the relative laming of the child has made him discover with a particular passion the virtual space of the computers; thus he has become one of the good world programmers and currently works in a software company in USA. “Each one of us is predestined for something specific, nature doesn’t brook emotions; it’s normal that not all of us will survive,” starts philosophizing Petko with a smooth and bright voice that makes me shiver… However, I get control on myself and tell him about Ivan, the blind doctor in philosophy, who offered to lead us down the corridor of the student hostel, when the electricity stopped… “Most people look like everything is OK with them, but they are not free, they don’t do what they were born for, what their hearts want, very few enjoy their vocation,” concludes the boyish looking retired pilot.
Soon we are at the upper lift station. We get off briskly and go aside from the moveble seats. I offer Petko to carry the rucksack with the tandem that looks twice as big as him, but he explicitly objects and throwing it on his back with a habitual gesture, starts climbing almost at a run towards the peak of the sloping glade, where the glide usually starts. Under the regulations you have to wear an appropriate outfit and I ask him if it is not dangerous to be in shorts. “Regulations must not always be observed,” responds curtly the freakish fellow. Just imagine, he tells me that just minutes before we glide off… I decide that he is some heavenly man and have no choice but mobilize myself, so that I would not be slow and… leave myself at the mercy of fate. I imagine this could be my last moments and call in my mind my nearest and dearest and I am engulfed by Petko’s unnatural and contagious ease that they would be all right even without me.
We pass determined by the other tandems on the glade that wait for propitious south whiff. Petko stops for a second and starts again hurrying toward the eastern, steeper and rockier slope. The “dash” there is not more than 20 metres, far steeper at that. Then it turns out that there is no need of a strong dash, on the contrary, when the wind pulls the “kite”, you have to make a step or two back. But the wind is too strong and we can’t stand it thrice, so it pulls us upward the slope. My pants are stained by fresh chlorophyll stains and Petko’s calves are rubbed sore because he is in shorts. Another instructor comes to help, so we succeed in withstanding the forth or fifth gust of the wind, when I hear that I have to run forward, that is toward the rocky and almost vertical cliff, just a few metres in front of me. We have obviously run well and only after four or five strides I feel a steadfast sagging on the paraglider. Then the wind picks us up and I sense unusually fast raising, as if vertically upward. The experienced guide has already assumed command, “mounting the wind”, and in a few seconds we leave the point of take- off deep below us. The paraglider has been tamed, the gusts of the wind are firmly withstood and we can choose – either to stay almost motionless in the air, or to bend lightly, or to glide upward or southward… Exactly from the foot of that peak with the Slavonic name Dobrilla, rising above the town of Sopot, the Bulgarian long-distance champion glided off several years ago to cover over 250 km to the south-east and land, before violating the air space of Turkey.
“Relax, you are too stiff,” I hear almost in my ear, “enjoy the air and the sun! Paragliding is mainly entertainment.” At the pressconference the SkyNomads’ President Niki Yotov impressed us with the phrase: “The greatest danger of paragliding springs from the overwhelming sensation that you may never land back down…” Now I am aware how true those words are. But my instructor is obviously no meditator. “We have to start down,” he says after several minutes, “a competition is still waiting for me…” Then I feel a harsh 20-metres drop downward and even to this day I am not sure whether the wind or Petko’s experienced control tossed us. Or both. We almost stop, but the wind pulls the “sail” so strong, that we swing like a ticker in the opposite direction. For an instant I think that the “kite” is between us and the ground instead of us below it. A few more such collapses – figures from paragliding aerobatics – and we are nearly half the distance from the landing glade. After almost “free fall” by snatches, which must have continued for hundreds of metres, I start realizing how clever it would have been if I had had almost no food the last two or three days. “You’re again stiff, are you OK”, the instructor asks. “If I tell you I’m OK, I’ll lie on you”, I quote a sick relative of mine, “and I get stiff instinctively, not that I want it.” “Oh, in Sofia Land there is a tower, where once I felt like vomiting, because I didn’t depend on myself, as if dropping down like a trunk. When things are under your control, you are capable of enduring anything,” adds another trustworthy pearl my unusual interlocutor. But in this case I play the part of the static cargo, I say to myself… We glide a few exemplary slanting circles downward that regain my liveliness and good spirits and all of sudden I realize that landing is almost forthcoming. “Let me step first, otherwise I will pounce on you and we may get bruised,” I hear the last instruction in my ear. I strictly observe it, almost sitting on the ground, and step effortlessly and lightly on the glade, thanks to my experienced guide. As if in comparison, one of the less experienced foreigners, although alone, that is with twice less “landing” weight, and although the wind has almost sunk, drops down rather hard on the ground.
Those are the impressions from my first paragliding in tandem; part of the emotion is fixed on the photo, made by the having landed five minutes after us editor-in- chief of the tourist newspaper “Echo” Petya Ivanova, who we struck up a memorable friendship with.
Translated in English by Kamen Kostov
(c) All Rights Reserved

още статии по темата »



   Коментари по темата:

@ Майк Може би причината е в това, че хората смятат парапланеризмът е недостъпно преживяване и не е за всеки. Но ние с Румен сме живия примр, че това не е вярно. Така че: - среща в небето над Сопот, всеки ден от април до октомври... :-)))
публикувано от: Дачи на: 14.09.2006 10:56:10 часа

Хареса ми тази естественост "правилата не винаги трябва да се спазват", в това е манталитета на днешния вдъхновен българин. Всъщност и в Европа също не ги спазват ... от много повече време. Правилата д аслужат н ахората и вдъхновенията им, колкото и опасно да изглежда. А н ебожествената ни човешка същност да е подчинена на скучни, неприродни, измислени, бюрократични правила...
публикувано от: Правист на: 22.08.2006 12:45:57 часа

Изключително място, изключително вдъхновяващо, помни се цял живот!
публикувано от: Kamen на: 16.08.2006 18:32:41 часа

Странно е, че толкова малко хора се отдават на парапланеризма, след като имаме уникални условия за това.
публикувано от: Майк на: 15.08.2006 07:31:20 часа

Trudno idvat njakakvi dumi sled vsichko tova...
публикувано от: Mariana на: 14.08.2006 15:54:37 часа

Име:
E-mail:
Мнение:
Въведи числото в дясно: verification image, type it in the box



© 2017 Аудиториум - издание за университетска култура. Всички права запазени.
дизайн и програмиране: УебДизайн ООД Професионалистите се отличават...