Подкрепете Аудиториум
|
17 Октомври 2011 ПО-ЛОШОТО ОТ НАПРАЗНИЯ АПЕЛ Е
ЛИПСАТА НА АПЕЛ
Френският институт в България
и издателство „Колибри“
представиха световния бестселър
„Възмутете се!“
от Стефан Хесел
„Възмутете се“, есето, което взриви
книжния пазар в десетки държави и
предизвика нестихващ обществен
от...
|
|
|
|
|
|
НЕ В СЯНКАТА, СЛЕД ЧЕХОВ |
Румен Спасов, 21.01.2011 г. |
|
Решена в пестеливо чернобяло сцена,
готова да избухне в червено, когато
е необходимо. Триизмерни
технологични ефекти, които не искат
да смайват, а са подчинени на
цялостта, до която сполучливо се е
домогнала сценографката Нина
Пашова. На единия край е снът, на
другия – бащата, все неуспял да
каже най-важното, да подготви
детето в достатъчна степен за лудия
свят, където ще се случи животът
му. И родителят се смалява, и
смалява все повече, за да изчезне,
а детето (децата) мълчат, което не
значи, че слушат. След няколко
сцени ще разберем, че бащата се е
преселил в по-добри светове.
Порасналият син може да хапне от
любимото му ястие.. и да продължи
да мълчи.. Да мълчи и да премълчава
съкровено чакани и недочакани думи.
И да реди, често в излишество, не
толкова необходими и същностно
казващи разкрещяности. Всичко това
е в някак свръхсериозното начало на
„Откат” от Захари Карабашлиев,
режисьорска версия на Стайко
Мурджев.
Веднага след това е мултимедията,
задаваща разнообразието на
плоскости и контексти, в които
битуват думите. И по-игривото им,
фарсово и гротесково употребление в
по-делничните и по-разговорните, та
чак нецензурни пластове, допуснати
необратимо (за добро или недотам) и
на най-централните ни софийски и
национални сцени. Една мозайка от
привидно несвързани картини, в
които обаче има много страст, много
играене, дори преиграване, биха
казали по-критичните.... И пак
старците, които тъжносмешно
напомнят чрез подтекста около
безумните си диалози, че това чудо
– животът – трябва да се живее,
докато има човек ентусиазъм... За
да си тръгне спокоен и сит на
случилости след като свърши земното
суетене. Мозаечната структура,
трагичните и комични сцени,
прозренията за „неслушащите се
говорещи”, редувани с гангстерски
разправи между баща и син, а
веднага след това между сина и
бащата – всичко това е сякаш
смирено от една малко старовремска
музика, една „боса нова”
(композиторът е Петър Дундаков)
излязла сякаш от средата на миналия
век. Но текстът на няколко пъти
стига и по-назад – при Чехов. И ако
това е комплекс на постмодерния
писател на драми пред класиката,
то струва ни се, той е надраснат с
достатъчна категоричност . Въпреки
че на сцената има и пистолети, и
гърмежи, откатът... отзивът сред
зрителя е постигнат както на
логичните, така и на смътните
равнища на несъзнаваното и
подсъзнанието. Включително с
подсещащото и значещо –
изключително сполучливо – название
на пиесата. Прочее, струва ни се,
че текстът час по-скоро следва да
се преведе на руски, а защо не и да
се играе в Русия... Не в сянката, а
като продължение на великата руска
Чехова традиция следва да се мисли
тази мозаечна постмодернистична
цялост. Комплименти за все по
здраво навлизащия в зрелостта
актьор Иван Радоев – май за пръв
път в ролята на писател-драматург,
в известен смисъл бащина (на Иван
Радоев баща) роля.. Чудесни са
Милен Миланов и Георги Новаков - по
друг и различен начин изградили
бащинските си, та чак
патерналистични роли. Ненагледни са
Гергана Данданова и Анастасия
Ингелизова, особено в моментите на
„разискрена женственост” (вероятно
не без деликатната намеса на
хореографката Мила Искренова).
„Откат” бележи нови търсения и
намирания в Театър „Българска
армия”. Повод и за замисляния, и за
удоволствие от зрелището, а и за
радост от малките открития, които
всеки сам има възможност да
направи... Също така за един по-
човешки поглед към избягвани думи и
ситуации, които следва да намерят
нешокирано, а жадно за „нормалност”
място в самосъзнанието на
съвременния зрител. Не пропускайте!
още статии по темата »
|
|
|