www.auditorium.art.bg
Аудиториум - издание за университетска култура
ЗА НАС
ЦЕЛИ
КОНТАКТИ
ВЪЗМОЖНОСТИ
ВРЪЗКИ
начало  »   в центъра »


Подкрепете Аудиториум


   Новини

17 Октомври 2011
ПО-ЛОШОТО ОТ НАПРАЗНИЯ АПЕЛ Е ЛИПСАТА НА АПЕЛ

Френският институт в България и издателство „Колибри“ представиха световния бестселър „Възмутете се!“ от Стефан Хесел „Възмутете се“, есето, което взриви книжния пазар в десетки държави и предизвика нестихващ обществен от...



ЖИВИЯТ ТЕАТЪР Е СЕГА И ТУК, ВСИЧКО ДРУГО Е НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ

Румен Спасов, 22.01.2012 г.

Макдоналдс или Макбет Макбет от Шекспир. Преведен на български... все едно от кого, важно е път на други „три имена” да се даде. Позната история е тая най- барокова на Барда, дори и без да се превежда на родния Кирилометодиев... И няма нужда от представяне, та дори от представление на родна сцена няма нужда. Също като Омировите епоси – има си адаптирани издания, издания за ученика, изобщо – за бързо, по- бързо и най-бързо четене. И за нечетене дори, че май то – нечетенето – си е направо пряко пропорционално на угаждането. А кaдърни нашенчета си отиват по по- далечни европейски крайща и четат оригинали, ако им остане време. От друга страна – каквото и да направи Теди Москов, дори гладна котка да пусне под сцената, на която светло тъгуват Чехови сестри – игра ще е, театър ще е, провокация ще е. И все ще е тая дали комедия или трагедия, важното е сълзи да има. Все едно дали от смях или от плач, казва режисьорът. Още от студентски години някои го могат, други – не.

Но между тези две крайни просълзявания има и нещо, което може да се нарече добър вкус. Е, вярно, той понякога - подобно на добрия тон - изглежда толкова фалшив, че да се чудиш какво му е доброто, но вероятно не е само за отрицаване. Когато утвърждава в точни пропорции например познавателност, инвенции, професионализъм – на актьори, сценографи, музиканти и прочее зачетени съратници в театралната литургичност (да не се бърка с летаргичност). Макар от Фондацията „Аскеер” с подобаваща многотърпеливост да заключават, че за всичко – не само за добрия вкус – има място в театъра. Както в ръцете на войника от паметника ни на съветската армия има място за мисленето (и боята) на млади художници... А и място за възглавници сякаш са предвидили в солдатските ръце мъдрите и малко тъжни класически български скулптори – защото те, а не тогавашното софийско или московско политбюро майсторят фигурите на тоя покъртителен и (слава Богу) труден за изкъртване реализъм и майсторство. С тях днешният министър на (с)кул(п)турата определено не може да се съизмери. Радваме се, прочее, че има български режисьори със собствена запазена марка и мярка, които вероятно никога няма да се новонагласят за министри. И общество софийско около Мелпомена има, което никога няма да номинира премиери или президенти (честито на нововстъпилия - на нито една от демагогските му думи не вярваме, че то май дори и жена му - охранявана като арестантка - не вярва) за блудкавото им тяхно театро.
Има още в София майка и дъщеря – не толкова ревностни, но все пак театрални зрители. Майката не харесва Теди Москов, дъщерята – обратно, пада си. Не че е паднала ниско или нещо такова, просто младите така си се изразяват. Младите театрални критици са като дъщерята, гласуваха си за някогашния и днешен извън- възрастта-теръбъл-инфант на българския театър още преди разните там официални ланшни театрални награди. А на нас по-би ни отивало да промърморим, че сред списъка на класически текстове, които Теди Москов преименува успешно, въпреки конкуренцията на „Пътува Одисей”, тази динамична старателност е родила най-претупания (да не се бърка с претрупания) спектакъл. И когато се свършва, след по-малко от час, този Мак-за-бърза-разправа с вечерта... някак ни се приисква това да е антрактът, та през втората част да чуем още малко от дълбокия глас на някой актьор, произнасящ художествено Слово, от чието откровение изтръпваш. Дори да е само на запис. Защото по време на действието, дори възкльощави (вероятно от добросъвестност) действащи, са заети с важна режисьорската задача... да свалят килограми, дори с риск на моменти гласовете им съвсем да се задъхат, та чак загубят. Важна задача, която днешното управляващо политбюро е поставила и пред днешния българин, демагогствайки със заклинанието, наречено криза.
Геният на българската многотърпеливост, витаещ и над театралната ни критика, пак ще отмине с общите си приказки, зад които многозначителната тишина чак започва да плаши понякога... Само професионалният философ (но ценител на театъра, подобно всички, дето гравитираме около Университета си) Георги Каприев ще разтревожи бързи читатели на вестници, че се отглежда (сякаш от димитровградски бизнесмен) определен тип масов театрален зрител – твърдение на което много държим да се противопоставим овреме. Отлеждат се – винаги така е било – разни видове не само зрители, но дори и читатели, и писатели... в съвременния български театър, дори в алтернативния с неговите шизофренични прояви на нормалност. Де ни ги аргументите ли? Още в драматургията съвременна българска, разбирай не само без единства и логики, но напоследък и с липси откъм нормативен правопис, казват. Но най-подходящи са ни аргументите в разиграни класики като McBеth. След всичко това, не поради ретроградна носталгия, а просто за самосъхранение, зажадняваш за Класика, каквото и това да значи. Или не просто да прелистваш, ами скрупольозно да четеш и препрочиташ пак въпросната най-барокова трагедия в оригинал или на български художествено преведена. Или (защото нищо бързо и консуматорско не ти е чуждо) да пуснеш тубата (не тая с бензина) или някое видео на „Макбет” от Кралския Шекспиров... или след Москов да се хакнеш и към Московския художествен или около таганкските предели, да видиш няма ли някой нов Хамлет след високите предходници там. И да се убедиш в нещо, което и без това знаеш - че ние, българите, сме непоправимото изключение от всяка нормативност. Все едно дали пост-просвещенско- идеологическа или финансо-кризисно- пазарна. Вероятно защото си мерим и мълчанията, и хонорарите, и пътищата... с някакви по-други мерки. Така или иначе, посилният жив театър е тук и сега, другаде... е друго.
В заключение: важно е зрителите да не свършват. Че дано им писне само да гледат, ами и да посвършат с участие нещичко... И да не са само отрицаващи майки срещу фенстващи дъщери. Ако критично количество сред тях решат да си загубят вечерите или живота като простодушни, ако предпочитат дори да са порно-консуматори, най-малко театърът ще е виновен за това. Още по-малко – самоироничните и самораздаващи се личности, каквито не липсват не само в Младежкия. Иначе, представлението МcBeth има още потенциал за развитие и след премиерата, но не е наша задача да препоръчваме колко, накъде или как. Просто идете, за да се смеете на една ст най-сериозните сред трагедиите... Или да помълчите сърдито пред все същия измислен и задвижен от несъвършени хора нашенски цирк, в който някои от персонажите трудно се отличават от дресирани животни.

още статии по темата »



   Коментари по темата:

Методи Андонов, Сава Хашъмов (поклон паметта им!), 1963 г. Всичко това води до едно - дипломният спектакъл "Хамлет". Все още не съм била родена, но за него се говореше - поне допреди една година. Бунт! Абсолютен бунт за онова време. А ето, че сега бунтът е под формата на "фенство" :) Ще изгледам тази бърза за смилане постановка и тогава ще мога да кажа повече. Все ми се иска да вярвам, че екипи като гореспоменатия все още съществуват. Дори и в Народния театър.
публикувано от: Весислава Савова на: 22.01.2012 15:19:10 часа

Име:
E-mail:
Мнение:
Въведи числото в дясно: verification image, type it in the box



© 2017 Аудиториум - издание за университетска култура. Всички права запазени.
дизайн и програмиране: УебДизайн ООД Професионалистите се отличават...